ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Пътуваха вече пети ден. Времето беше слънчево. Есента бавно превръщаше листата на дърветата в горящо злато, тъмно кървавочервено, сияещо кафяво и розово и създаваше такава красота, от която на човек му секваше дъха.
Яздейки сам, Марк Корнуол непрекъснато си спомняше за изминалите шест години, през които бе загубил някаква частица от живота си. Затворен между студените каменни стени на университета, бе забравил мириса, цвета и опиянението на есенната гора. А най-лошото бе, че изобщо не бе разбрал, че се е случило.
Обикновено Хол водеше групата между хребетите. Но понякога се налагаше да преминат от едно било на друго или да слязат на по-ниско, когато гребенът бе оголен, за да не може някой дървар или фермер да забележи тяхното присъствие. Дори някъде да ги посрещнеха с гостоприемство и добре дошли, те предпочитаха да пътуват сами и се стремяха да ги забелязват минимално. Тук всичко се разпространяваше бързо, особено за една такава разнородна група като тяхната. Колкото по-малко хора знаеха за тяхното пътуване, толкова по-безопасно щеше да е то.
Когато от хребетите слизаха в дълбоко прорязаните клисури, простиращи се между хълмовете, навлизаха в един различен свят — дълбок, притихнал и скрит. Там дърветата растяха огромни и се разполагаха близо едно до друго, скалите се издаваха от стръмните хълмове, а в коритата на шуртящите поточета се разполагаха масивни камъни. Някъде от далече се дочуваше шумът на вятъра, блуждаещ из хребетите, но тук долу, между стръмните клонове и отвесните скали, неговото присъствие бе почти неуловимо. На фона на тишината наоколо, дори шумът, предизвикан от внезапно притичване на някоя уплашена катерица, а също и внезапният шум от криле на някоя птица, прелитаща устремено нанякъде като мрачен призрак през оплетените корони на дърветата, бе сам по себе си плашещ.
В края на деня те достигнаха до една дълбока падина между хълмовете, където откриха удобно място за лагер. Хол, който бе разгледал местността преди тях, бе открил едно скално убежище, издълбано във варовика, което щеше да им даде достатъчно защита. Огънят бе малък, но излъчваше достатъчно топлина, за да ги предпази от студа, който наставаше през нощта. Той им създаваше малко пространство, изпълнено със сигурност и удобство сред тези гори, които при настъпването на нощта ставаха доста враждебни.
Винаги бяха снабдени с месо, защото Хол познаваше много добре горите и боравеше много добре с лъка. Той им носеше катерици и зайци, на втория ден от пътуването донесе сърна, а друг път яребица. По този начин, те почти не използваха провизиите, които носеха. Те се състояха от див ориз, опушена риба, зърнени и разни други храни, които бяха трайни и удобни за пренасяне.
Вечерта, докато седеше около огъня, Корнуол си припомни разочарованието на Мисис Друуд, когато я убедиха да не прави празненство по случай тяхното заминаване. Тя искаше да го отпразнува, като покани Хората от Блатата, джуджетата и Хората от Хълма. Това разбира се щеше да бъде хубаво празненство, мислеше си той, но щеше да подчертае тяхното заминаване, а всички те бяха съгласни, че то трябва да се извърши с най-малкия възможен шум.
Пет дни времето бе слънчево, но следобеда на шестия ден заваля дъжд. От начало беше съвсем слаб, но колкото повече време минаваше, толкова повече той се усилваше, докато накрая постепенно не излезе и вятър от запад. С наближаването на нощта, дъждът се изливаше като из ведро, а след това, благодарение на вятъра, се превърна в град, който жилеше лицата им.
Целият следобед Хол прекара в търсене на някакво убежище, но не можа да открие нищо, което да им даде макар и минимална защита от разгръщащата се буря.
Корнуол беше последен в колоната. Пред него вървеше Куун, който неутешимо вървеше приведен. Козината му се бе сплъстила от влагата, а опашката му се влачеше по горския килим.
Пред Куун вървеше Гиб, заедно с таласъма. Козината на блатния човек блещукаше на меката светлина, която все още ги заобикаляше, а таласъмът, накуцващ и уморен едва-едва се влачеше напред. Този преход, мислеше си Корнуол, се отразяваше най-зле върху таласъма. Дните, през които бе вървял от Уалузинг до кухото дърво на Хол и последните шест дни преход го бяха изтощили до крайност. Животът, който бе прекарвал на тавана на университета, не го бе пригодил към такива условия.
Корнуол забърза напред, изпреварвайки Куун. Той протегна ръка надолу и докосна рамото на таласъма.
— Бързо, качвай се на гърба ми — каза му той. — Заслужаваш почивка.
Таласъмът го погледна.
— Много любезно от ваша страна, сър — каза той, — но няма нужда.
— Настоявам — каза Корнуол. Той се наведе надолу и таласъмът се изкатери на рамото му като балансираше с ръката си, с която бе обгърнал врата му.
— Уморен съм — призна си той.
— Много си пътувал — каза Корнуол. — Тръгнал си от деня, когато дойде да ме видиш.
Таласъмът се изсмя тихо.
— Ние с тебе започнахме развитието на толкова много последвали събития — каза той. — И все още не сме ги завършили. Мисля, че знаеш, че идвам с теб в Опустошената Земя.
Корнуол изсумтя.
— Не очаквах толкова много. Но ще бъдеш добре дошъл, мой малък приятелю.
— Ужасът, малко по малко ме напуска — каза Оливър, таласъмът. — Небето вече не ме плаши така, както някога. Опасявам се, че сега току-виж дори започнало да ми харесва. А това е едно от най-ужасните неща, който биха могли да се случат на таванен таласъм.
— Да, да, нима? — полюбопитства Корнуол.
Те вървяха напред, а Хол все още не се бе появил. Тъмнината вече започваше да обгръща гората. Трябваше ли, да продължат да вървят и през нощта, чудеше се Корнуол. Виждаше ли му се краят? Силата на бурята не намаляваше. Дъждът, идващ от северозапад, удряше лицето му. Сякаш вятърът ставаше по- студен и по-остър.
Хол изведнъж изникна от тъмнината пред тях, придвижвайки се като тъмен дух измежду стволовете на дърветата. Те спряха, за да го изчакат да се приближи към тях.
— Подуших дим — каза той — и го проследих. Можеше да идва от Бекет и неговите хора, които да са спрели за през нощта, можеше да идва от някоя шахта за въглища, можеше да е чифликът на някой фермер. Когато подушиш дим, трябва да провериш какъв е и от къде идва.
— Добре — каза Гиб — сега, след като достатъчно ни впечатли, ще ни кажеш ли какво беше?
— Беше един хан — каза Хол.
— Това не ни помага — каза Гиб. — Те никога няма да ни допуснат в него. Не и когато сме се събрали в такъв вид.
— Те ще позволят на Марк да влезе — каза Хол. — Ако му стане много студено и се намокри много, раната му може да се вдърви и тогава ще си имаме само неприятности.
Корнуол поклати глава.
— Дори и мен няма да ме пуснат. Ще поискат да видят какви монети нося с мен, а аз нямам никакви. Във всички случаи ще се държим един за друг. Не бих отишъл някъде, където вас няма да ви приемат.
— Там има и конюшня — каза Хол. — Когато стане напълно тъмно, може да се подслоним там и да се измъкнем преди изгрев слънце. Никой няма да ни усети.
— Не намери ли никакво друго скривалище? — попита Корнуол. — Някаква пещера?
— Нищо — отговори му Хол — мисля, че ще трябва да изберем тази конюшня.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
В обора имаше само един кон. Когато прекрачиха прага, той меко изпръхтя.
— Конят на ханджията — каза Хол. — Само кожа и кости е.
— Значи нямат никакви гости — каза Корнуол.
— Никакви — каза Хол. — Погледнах тайно през прозореца. Ханджията си е пийнал добре. Хвърля столове и троши съдове. Има много буен характер. Никой не посещава хана му и той си го изкарва на
