мебелите и грънците.
— В такъв случай — каза Гиб — може би сме си по-добре в конюшнята.
— И аз така мисля — каза Корнуол. — Горе на тавана има сено. Можем да се заровим в него и така да се предпазим от студа.
Той протегна ръка и разтърси стълбата, направена от пръти, която водеше до тавана.
— Изглежда достатъчно здрава — каза той.
Куун вече се бе изкатерил по нея.
— Той знае къде до отиде — каза с доволство Хол.
— И аз ще го последвам — каза Корнуол.
Той се изкачи по стълбата, докато главата му не се показа през отвора, водещ към тавана. Пространството бе малко и почти бе изпълнено с разхвърляно по пода сено.
Пред него Куун се катереше по купчините от сено. Изведнъж, точно някъде пред него, се надигна някаква купчина, а след това остър писък разсече въздуха.
С вълнение Корнуол прескочи стълбата. Краката му почувстваха грубите дъски, покрити със сено. Те коварно се извиваха и клатушкаха под краката му. Пред него фигурата, покрита със сено, размахваше ръце и продължаваше да вика.
Той чевръсто скочи напред, за да достигне до нея. Изпоти се при мисълта, че ей сега ханджията може да се появи и да се присъедини към врявата, като така разбуди цялата околност, ако разбира се изобщо имаше някой, който да бъде разбуден наоколо.
Пискливецът се опита да се измъкне, но Корнуол простря ръка, сграбчи го и го притегли към себе си. След това притисна свободната си ръка към устата му. Виковете престанаха. Зъбите се заключиха между един от пръстите му. Той го освободи, плясна го здраво и отново притисна ръка около устата му. Този път никой не го ухапа.
— Не вдигай шум — каза той. — Ще отместя ръката си. Не искам да те нараня.
Беше момиче — нежно и дребно.
— Нали ще пазиш тишина? — попита я той.
Тя поклати главата си, за да му покаже, че ще пази. Зад себе си Корнуол чу другите да се качват по стълбата.
— Има и други с мен — каза той. — Те също няма да те наранят. Така че недей да викаш.
Той отдръпна ръката си.
— Какъв е проблемът, Марк? — попита Оливър.
— Една жена. Криеше се тук, горе. Нали това правехте, мис?
— Да — отговори тя. — Криех се.
Таванът все още не бе обгърнат напълно от мрака и здрачът се промъкваше през малките, незастъклени прозорчета.
Жената се отдръпна от Корнуол, но когато видя Оливър се върна обратно към него. Беше се уплашила.
— Всичко е наред — каза той. — Оливър е приятелски настроен таласъм. Той е таванен таласъм. Знаеш ли какво представляват те?
Тя кимна с глава.
— Но там имаше и някакво животно — каза тя.
— Това е Куун. И от него не трябва да се страхуваш.
— Той не би наранил дори бълха — каза Хол. — Дори понякога е толкова приятелски настроен, че направо би могъл да се отвратиш.
— Ние сме бегълци — каза Корнуол. — Или поне сме много близо до тях. Но не сме опасни бегълци. Това е Хол, а този ей там е Гиб. Гиб принадлежи към Хората от Блатото, а Хол е от Хората на Хълма.
Тя зъзнеше, но се отдалечи от него.
— А вие — попита тя. — Вие кой сте?
— Наричайте ме Марк. Аз съм студент.
— Учен — каза Оливър. — Не студент, а учен. Прекарал е шест години в университета Уалузинг.
— Търсихме подслон от дъжда — каза Корнуол. — Щяхме да се подслоним в хана, но там никой нямаше да ни приеме. Пък и нямаме никакви пари.
— Ханджията е пиян — каза момичето — и троши мебелите. Мадам се крие в килера, а аз дойдох тук. Страхувах се от него. Винаги съм се страхувала от него.
— Ти работиш в хана?
— Аз съм — каза тя с някаква горчивина — слугинята, чистачката, момичето за помията.
Тя внезапно седна върху сеното.
— Каквото ще да става — каза тя, — но аз никога повече няма да се върна там. Ще избягам. Няма повече да оставам в този хан. Той винаги е пиян, а мадам върти много добре тоягата. В края на краищата никой не е длъжен да се примирява с това.
— Ако искаш — каза Оливър, — можеш да избягаш с нас. За нас няма значение дали ще сме с един повече или не. Ние сме смела, но жалка компания. Но винаги има място и за друг.
— Отиваме на далеч и пътуването не е леко — каза Хол.
— Не е по-тежко от стоенето в хана — каза тя.
— Няма ли никой друг в хана? — попита Корнуол.
— Няма и няма и да има — каза тя. — Поне не и през нощ като тази. Не че някога е имало тълпи. От време навреме се отбива по някой друг пътешественик. Случва се да минат въглищари или дървари, които обръщат по чашка, но става рядко, защото и те нямат пари.
— В такъв случай — каза Гиб — можем да спим спокойно до сутринта. Няма кой да наруши спокойствието ни.
Куун разглеждаше пукнатините по тавана. След това се върна и седна долу, обвивайки се с опашката си.
— Един от нас ще трябва да остане на пост — каза Корнуол — и след това да събуди някой друг. Ще трябва да се редуваме през цялата нощ. Аз съм желаещ да бъда първи, ако не възразявате.
— Ще идваш ли с нас? — попита Гиб прислужницата.
— Не мисля, че е разумно — каза Корнуол.
— Разумно или не — каза тя — аз ще тръгна веднага, когато има достатъчно светлина, за да мога да пътувам. С вас или без вас. За мен няма никаква разлика. В никакъв случай няма да остана тук.
— Мисля, че е най-добре, ако тя пътува с нас — намеси се Хол. — Тези гори не са за самотно момиче.
— Ако ще идваш с нас, трябва да ни кажеш поне името си — обърна се към нея Оливър.
— Казвам се Мери — каза момичето.
— Има ли някой гладен? — попита Гиб. — Имам малко житен хляб и торба с орехи. Не е много, но може да утоли глада.
Хол изшътка.
— Какво има?
— Мисля, че чух нещо.
Те се ослушаха. Чуваше се само заглушеното тракане на дъждовните капки и ропотът на вятъра, минаващ под стрехите.
— Чух нещо — каза Корнуол.
— Чакайте. Ето го отново.
Те се ослушаха и звукът се повтори — странен потракващ звук.
— Това е кон — каза Хол. — Подкован кон. Металните му подкови се удрят в камъка.
Звукът отново се повтори, а след него се дочуха слаби гласове. След това се отвори вратата на конюшнята. Разнесе се шум от тътрене и думкане на крака. Въведоха коня. Гласовете мънкаха нещо.
— Какво мръсно място — каза един хленчещ глас.
— По-добре тук, отколкото навън на откритото — отвърна му някакъв друг. — Малко по-добре. Особено в тази шумна нощ.
— Ханджията е пиян — обади се друг.
