Клифърд Саймък
Омагьосано странство
ГЛАВА ПЪРВА
Таласъмът внимателно наблюдаваше монаха. Той пък от своя страна шпионираше учения. Таласъмът мразеше монаха и то не без причина. Монахът не мразеше, но и не обичаше никого: беше фанатизиран и амбициозен. В момента ученият разглеждаше някакъв ръкопис, който бе открил под подвързията на една книга.
Беше късна нощ и тишината обгръщаше цялата библиотека. Единствено плахото шумолене, вероятно на мишка, нарушаваше спокойствието. Ученият стоеше приведен и свещта, поставена на бюрото, бавно догаряше, хвърляйки наоколо слаба светлина.
Ученият взе ръкописа и го скри под ризата си. Той затвори книгата, върна я обратно на лавицата и угаси свещта. Бледа лунна светлина проникна през високите прозорци, достигащи почти до гредите на тавана и освети вътрешността на библиотеката с призрачно сияние.
Ученият се отдалечи от бюрото, проправи си път между масите на учебната зала и се отправи към фоайето. Монахът се притаи в сянката и го остави да мине покрай него, без да се опита да го спре. Таласъмът злобно наблюдаваше монаха, като се почесваше в яда си.
ГЛАВА ВТОРА
Марк Корнуол похапваше сирене и хляб, когато на вратата се почука. Стаята беше малка и студена. Съчките, които горяха в малката камина и чиито слаби отблясъци осветяваха стаята, почти не можеха да я стоплят.
Той стана и преди да стигне до вратата, изтръска остатъците от сирене, паднали върху ризата му. Когато отвори, видя малко, съсухрено същество, високо не повече от три фута. То беше облечено с изтъркана, тъмночервена, кадифяна риза и дрипави кожени панталони, под които се виждаха босите му, космати крака. Островърха шапка придаваше завършеност на целия му вид.
— Аз съм таласъмът, който живее на тавана — каза той. — Може ли да вляза?
— Разбира се — каза Корнуол, — чувал съм за тебе. Но си мислех, че съществуваш само в приказките.
Таласъмът влезе и забърза към камината. Той приклекна пред нея и простря ръцете си към пламъка.
— Защо си мислеше, че съм само една легенда? — попита той сприхаво. — Ти знаеш, че съществуват таласъми, елфи и други същества, принадлежащи към Братството. Защо трябваше да се съмняваш в мене?
— Не знам — отвърна Корнуол, — може би, защото досега никога не бях те виждал. Нито пък познавам някой, който да те е виждал. Мислех си, че това е една детска измислица.
— Добре се укривам — каза таласъмът. — Стоя си горе на тавана, а там има много скривалища. Трудно е някой да ме намери. Налага се да се крия, поради неблагоразумието на монасите в библиотеката. Някои от тях изобщо нямат чувство за хумор.
— Искаш ли малко сирене? — попита Корнуол.
— Разбира се, че искам. Що за глупав въпрос!
Той се отдалечи от огъня и се настани върху грубата пейка, поставена до масата, оглеждайки любопитно наоколо.
— Както виждам, животът ти не е лесен, не си разглезен. Стаята ти е мизерна и разхвърляна. Не се изнежваш.
— Справям се — каза Корнуол. Той измъкна ножа от калъфа, който висеше на колана му, отряза сирене и парче хляб и ги подаде на госта си.
— Бедняшка храна — отбеляза таласъмът.
— Това е всичко, което имам. Но всъщност за какво дойде? Не е само заради сиренето и хляба, нали?
— Не е — отвърна му таласъмът. — Наблюдавах те тази вечер. Видях как открадна ръкописа.
— И какво от това? — каза Корнуол. — Какво искаш?
— Абсолютно нищо — каза таласъмът, посягайки за още едно парче сирене. — Дойдох само да те предупредя, че и монахът Ослуд също те наблюдаваше.
— Ако ме беше видял, щеше да ме спре или да ме предаде.
— Не знам защо, но ми се струва, че изобщо не чувстваш някаква вина — продължи таласъмът — Дори не се опита да отречеш.
— Ти си ме видял — обясни Корнуол, — но въпреки всичко не си ме издал. Явно имаш някаква по- сериозна причина да постъпиш така.
— Може би. От колко години си студент?
— Почти от шест.
— Значи вече не си студент, а учен.
— Няма, много голяма разлика между двете.
— Предполагам — съгласи се таласъмът, — но аз имам предвид, че вече не си един безгрижен ученик. Годините за лудории са отминали.
— Така е, но май не мога да разбера какво точно се опитваш да ми кажеш.
— Говоря ти за Ослуд. Той видя, че крадеш нещо, но не те спря. Мислиш ли, че е знаел какво взимаш?
— Съмнявам се. Дори аз самият не знаех какво е, докато не го видях. Не търсех точно него. Дори не знаех, че съществува. Едва когато взех книгата от лавицата, забелязах нещо много странно. Задната корица изглеждаше твърде дебела, сякаш имаше нещо скрито между нея и подвързията.
— Ако е било толкова очевидно, как никой друг не го е намерил? Може ли още едно парче сирене?
Корнуол отряза нов резен и му го подаде.
— Мисля, че отговорът е много прост. Предполагам, че аз съм първият от няколко века насам, който е решил да разглежда тази книга.
— Значи, неизвестна книга — каза таласъмът. — Има много такива. Имаш ли нещо против да ми разкажеш за какво става дума в нея?
— Измислица на някакъв стар пътешественик. Написана е много отдавна. Може би преди стотици години — на някакъв древен език. Преди много години един монах я преписал като разкрасил главните букви и добавил загадъчни маргиналии. Но ако питаш мене, напразно си е губил времето. Така или иначе тя е само една купчина лъжи.
— Тогава защо я търсеше?
— Понякога и от многото лъжи човек може да научи нещо за истината. Надявах се да се намеря нещо точно определено.
— И намери ли това, което търсеше?
— Не в книгата — обясни Корнуол, — а в скрития ръкопис. Склонен съм да мисля, че книгата е първото копие на оригинала. Може би и единственото! Този вид книги не са били преписвани много често. Вероятно старият монах в скриптория е ползвал записките на пътешественика, като се е опитвал да подражава на стила му. Създал е една великолепна книга, с която всеки би се гордял.
— За ръкописа ли говориш?
— Не. Всъщност, това, което намерих не може да се нарече точно ръкопис, защото представлява само една страница на пергамент. Страница, останала от оригиналния ръкопис. Монахът я е оставил, защото в нея е имало нещо, което той не е преписал.
— Мислиш, че съвестта не му е давала мира и той е решил да скрие страницата, която не е преписал, под корицата на книгата?
— Нещо такова. Нека сега да поговорим за причината на твоето посещение.
— Дойдох заради монаха — отговори му таласъмът. — Ти не познаваш Ослуд, както аз го познавам. Той е най-лошият от всички. Никой не може да се чувства спокоен, когато той е наблизо. За него няма нищо свято. Може би ти е минало през ума, че би трябвало да има някаква причина, поради която той не те
