блато расте много див ориз. Мисля, че те ще останат там.
— Джуджетата ли ще ти дадат новата брадва? — попита Друуд.
— Точно така — отговори му Гиб. — Наложи се да изчакам малко. Говорих с тях още миналото лято.
— Джуджетата са добри работници — каза разсъдливо Друуд. — И желязото, което използват, е хубаво. Жилката, която обработват е от висококачествена руда. Непрекъснато идват товарни тренове, които натоварват почти всичко, което са произвели. Тяхната руда има добра репутация и никога няма проблеми при нейната продажба. Понякога направо се чудя, защо се чуват толкова ужасни, а понякога и презрителни неща за джуджетата. Но нашите са добри. Те са тук от години, всъщност откакто всички се помним.
— Може би нещата вървят добре, защото имат добри сърца — каза мисис Друуд.
— Джуджетата не са хора, майко — напомни й Друуд.
— Както и да е, това няма значение — каза мисис Друуд. — И те са същества, а и не са много по- различни от нас. Различията ни с хората обикновено са много повече, отколкото с тях. А най-много като че ли си приличаме с Хората от Хълма.
— Най-същественото нещо, е, че всички успяваме да се съобразяваме един с друг — каза Друуд. — Вземи например нас и хората. Те са два пъти по-големи от нас и имат гладка кожа, докато нашата е покрита с косми. Те могат да пишат, а ние не можем. Те имат пари, а ние нямаме. Ние търгуваме, за да получим това, което искаме. Хората притежават много неща, които ние нямаме, но ние не им завиждаме и те не ни подценяват. След като се разбираме добре, тогава всичко е наред.
Гиб изпи бирата си и каза:
— Трябва да тръгвам. Имам да върша много работа. Трябва да взема брадвата, а след това да се отбия при отшелника.
— Чух, че той не бил съвсем добре. — каза Друуд. — Годините му вече напредвали.
— При отшелника ли ще се отбиваш? — попита мисис Друуд.
— Ти не слушаш ли? Той току-що го каза — каза й Друуд.
— Тогава ще те помоля да почакаш малко. Искам да ти дам да му занесеш гърне с див мед. Дадоха ми го хората от Хълма.
— Този подарък ще му хареса — каза Гиб.
Мисис Друуд заприпка към колибата.
— Често съм се питал, какво ли е получил отшелникът от живота, след като почти целият го е прекарал горе на върха на хълма, в пещерата си. Той винаги си е стоял там, без да ходи някъде или пък да прави нещо.
— Роднините му го посещават — отговори му Гиб. — Събрал е много лекове — за стомах, за гърло, за зъби. Но те не винаги идват заради тях. Някои идват само, за да си поприказват с него.
— Да. Предполагам, че се среща с много хора.
Мисис Друуд се върна, носейки пакет, който подаде на Гиб.
— Да се отбиеш за вечеря — каза тя, — независимо колко е късно. Ще запазя малко от нея за теб.
— Благодаря ви, мисис Друуд — каза Гиб.
Той се отблъсна от сала и започна да гребе по извиващото се корито на канала. Косовете, издавайки писъци, се рееха в небето над него. Те се виеха, в чернокрил полет, след което поспираха върху далечните тръстики и отново се издигаха към небето.
Той се доближи до брега. Земята рязко се издигаше от повърхността на блатото. Виждаха се огромни дървета, чиито клони се простираха над тревата и водата. Един голям дъб растеше толкова близо до нея, че някои от корените му, намиращи се някога под земята, която сега бе отмита, се простираха от брега като сграбчващи пръсти.
Гиб завърза лодката за един от корените, прехвърли багажа и старата си брадва на брега, след което се изкатери върху него. Нарами багажа си и тръгна по тясната пътека, която следваше котловината, образувала се между двата извисени хълма. Достигна до една поутъпкана пътека, която се използваше от рядко минаващите товарни тренове, които или просто преминаваха или пък идваха да търгуват с джуджетата. Пресече я и продължи напред.
Блатото бе изпълнено с крясъците на косовете, но колкото повече навлизаше в гористите хълмове, толкова повече смълчаната тишина го обгръщаше. Листата шумоляха от вятъра, а от време на време той дочуваше мекото тупване на някой падащ желъд при допира му със земята. Ако беше по-рано сутринта, катеричките щяха да си бъбрят и да приветстват утринното слънце, но сега те тихо се занимаваха със своята си работа — да търсят срана. Виждаха се тъмните им сенки, които се прокрадваха по дърветата.
Наклонът беше стръмен и Гиб спря за малко, подпирайки се на един покрит с мъх камък. Помисли си колко не обича горите. Той много обичаше блатото и когато дори за малко се наложеше да се отдели от него, усещаше силно липсата му. В горите имаше нещо скрито зловещо, докато блатото беше открито. Там той винаги знаеше къде се намира, докато тук всеки много лесно можеше да се обърка и да се загуби.
ГЛАВА ПЕТА
Джуджето Снивли каза:
— Значи си дошъл да си вземеш брадвата?
— Да, ако е готова — отвърна му Гиб.
— Вече е достатъчно готова — Снивли измърмори. — Още от вчера. Влез, седни. Дори за млад, като тебе изкачването е уморително.
Входът на пещерата се намираше от страната на хълма. Близо до отвора й и разположена под него се намираше огромна купчина от пръст и сгурия, която наполовина изпълваше тъмната клисура. Около нея се виждаше следата, оставена от количките. В единия си край тя достигаше до мястото за смет. Толкова стара беше тази купчина от пръст и сгурия, че дърветата, растящи върху нейните наклонени страни, се бяха извисили и достигнали внушителни размери, а странно преплетените клони на някои от тях се простираха над клисурата с причудливи форми. Навътре в пещерата, която се простираше дълбоко под хълма, се виждаха светлините от огъня в ковачниците. Чуваше се усиленото чукане на джуджетата.
Снивли го въведе в някаква малка, странична пещера, свързана с водещата към мината голяма пещера.
— Ето тук — каза Снивли — ще можем да поседнем необезпокоявани и няма да се притесняваме от шума наоколо. Освен това, няма да сме на пътя на натоварените колички, идващи от мината.
Гиб постави една от торбите на тезгяха, разположен до стената.
— Тук има опушена риба — обясни той, — а и някой други неща. Другата торба е за отшелника.
— Него от години не съм го виждал — каза Снивли. — Заповядай, седни на този стол. Съвсем наскоро го покрих с тази нова овнешка кожа. Стана много удобен.
Гиб седна на посочения стол, а джуджето си взе друг и го разположи така, че да наблюдава госта си.
— Всъщност — каза то — само един-единствен път съм се отбивал при отшелника. Нещо като акт на добросъседство. Занесох, му и подарък — два чудесни сребърни свещници. След това не съм ходил. Притеснявам се, че съм го отегчил. Чувствах, че с нетърпение очакваше, да си тръгна. Разбира се, не ми каза нищо.
— И никога не би ти казал. Той е един много мил човек.
— Изобщо не трябваше да го правя — каза джуджето. — Вероятно се получи така, защото от много отдавна живея тук, в земята на хората и непрекъснато общувам с тях. Престанал съм да правя разлика между себе си и хората. Сигурно напомням на отшелника, а предполагам и на много други хора, за другия съществуващ свят, където всъщност ми е мястото. Сигурно хората все още изпитват омраза и отвращение към него, предполагам с основание.
С векове хората и многобройният народ от моя свят воюваха упорито и безпощадно едни срещу други. Дори, според мене, в повечето случаи без капка чест. И като резултат от това, отшелникът, който е, както ти казваш, един от най-добрите хора по света, не знаеше как точно да се отнася към мен. Сигурно е знаел, че съм напълно безопасен и че не съм някаква заплаха за него или за някой друг от расата му, но въпреки това, бе нетърпелив да си тръгна.
