отшелникът е умрял. Бяха му предложили да остане за през нощта, но той не пожела, защото бързаше да се прибере у дома.
Той знаеше, че джуджетата ще разпространят вестта за смъртта на отшелника и ще се погрижат никой да не размести стената от камъни, която той бе поставил, за да превърне пещерата в гробница.
Мракът се сгъсти, докато той изминаваше последната част от пътеката, преди да отбие по следите, оставени от товарния трен. Точно когато започна да слиза по тях, дочу ръмжене някъде наблизо. Смрази се от ужас и спря, напрягайки слуха си. Сега, когато ръмженето изчезна, му се стори, че му се е причуло. След това се разнесе друг продължителен шум — полуръмжене, полуплач, а след това ужасен звук от разкъсващи зъби — лигави и раздиращи.
„Вълци! — помисли си той. — Вълци в атака.“ Почти инстинктивно, с всички сили, той нададе свиреп вой и с вдигната брадва се затича по пътеката. Когато по-късно си мислеше за това, което се случи, знаеше, че това е било единственото нещо, което е можел да направи. Ако се бе опитал да се върне или да ги заобиколи, независимо колко внимателно, те щяха да го усетят и действията му само щяха да ги накарат да го нападнат. Но тогава той изобщо не помисли за това, просто се хвърли напред с вой.
Когато успя да се промъкне през непроходимата гора и излезе на пътеката, веднага разбра какво се бе случило. Един-единствен поглед разкриваше всичко. Върху самата пътека имаше струпани тела — трупове на мъже и коне. Глутница вълци ги бяха заобиколили отвсякъде и се биеха помежду си за тях. Те бяха едри, лигави същества, които веднага се извъртяха или вдигнаха глава от пира, за да го погледнат.
Той видя и нещо друго — един мъж, все още жив, застанал на колене и обхванал с ръце гърлото на един вълк, опитвайки се да го отдалечи от себе си.
С яростен вик и високо вдигната брадва, Гиб скочи върху вълка. Вълкът се опита да избегне удара, но здравата хватка на коленичилия мъж го принуди да не помръдне. Това беше достатъчно, за да може острието на брадвата да достигне навътре в черепа му. Вълкът падна настрана. Задните му крака се мърдаха конвулсивно. Мъжът се отпусна напред и падна върху лицето си.
Гиб веднага се обърна, за да погледне глутницата. Тя отстъпи крачка или две, но запази позицията си. Ръмжаха по него и от едната му страна един от тях крадешком се промъкна напред. Гиб пристъпи към него, размахвайки брадвата и той отново се върна назад. Стори му се, че са около девет-десет, но не ги преброи. Те бяха високи колкото него. Главите им бяха на едно и също ниво с неговата.
Това положение нямаше да се запази за дълго. Сега те го премерваха и оценяваха и съвсем скоро щяха да знаят какво да правят. Щяха да го нападнат неочаквано и да го повалят на земята. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да избяга, защото щяха да го догонят и просто да го повлекат със себе си.
Той направи единственото нещо, което му оставаше. Тъй като бе решил, че най-големият и леко посивял измежду тях е водачът на глутницата, с див вик се хвърли към него. Уплашен, големият вълк се обърна, но брадвата достигна до рамото му и го прониза. Друг вълк се отправи към него и той бързо се извъртя, за да го посрещне. Замахна с брадвата си дъгообразно и с острието засегна атакуващото чудовище в муцуната. То се свлече, падна на една страна и се отпусна безчувствено на земята.
След това глутницата изчезна. Потънаха в тъмните храсти и повече нямаше знак от тях.
Все още с брадва в ръка, Гиб се обърна към мъжа, който се биеше с вълка. Хвана го здраво за рамената и го повдигна. Влачейки го отиде до пътеката, която водеше към блатото. Мъжът бе тежък, но най-трудното вече бе отминало. Пътеката рязко се спускаше надолу и ако вълците не дойдеха скоро, той може би щеше да достигне до водата. Знаеше, че те щяха да се върнат, но може би времето щеше да му стигне. Той продължи да слиза надолу, влачейки мъжа. Достигна до голямата височина, която водеше към водата и с големи усилия го повдигна. Тялото на мъжа се изтъркаля и падна във водата. Гиб също навлезе в нея, повдигна мъжа и го постави в седнало положение. За сега, каза си той, и двамата бяха на сигурно място. Би било необичайно, мислеше си той, вълците, които имаха възможност да пируват там горе на пътеката, да ги последват. А пък и да го направеха, достигайки до водата, щяха да се поколебаят дали да влязат в нея.
Мъжът вдигна ръката си и го избута, сякаш искаше да го отблъсне.
Гиб го сграбчи за рамото и го разтърси.
— Опитай се да седиш изправен — каза му той. — Недей да падаш. Не се помръдвай. Ще отида да взема лодката ми.
Той знаеше, че лодката му, която не беше дълга човече от шест фута, няма да може да издържи теглото му. Реши, че ще я използва като помощно средство, което нямаше да му позволи да потъне, когато достигнеха до дълбокото. Нямаше да се наложи да пътуват дълго, ако Салът на Друуд беше там, където го намери сутринта.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Корнуол се загледа към блатото. По позицията на слънцето установи, че е почти обяд. Блатото се простираше много надалеч. Тук и там растяха групички дървета, вероятно върху някакви островчета, за да има къде да се задържат корените им. Някъде далеч облак от птици изникна внезапно из тревите и тръстиките. Той се издигна в небето, изви се с военна точност и кацна за почивка.
Някаква лодка се появи иззад завоя на канала и се отправи към сала. Посивял мъж, принадлежащ към хората от блатото, седеше в задната й част. С удар на греблата й той приближи лодката към сала.
— Аз съм Друуд — представи се той на Корнуол. — Изглеждаш къде къде по-наперен от снощи.
— Чувствам се добре — отвърна му Корнуол.
— Имаш сериозно нараняване на черепа — каза Друуд. — Скалпът ти се бе отворил. А раната на ръката ти бе толкова дълбока, че достигаше до костта.
Той слезе от лодката и я завърза за сала. С тежки движения се приближи към Корнуол и приклекна до него, за да го наблюдава в лицето.
— И все пак, ти излезе щастливец — каза му той. — Всички други са мъртви. Тази сутрин претърсихме гората. Явно никой не е успял да се измъкне. Предполагам, че това са били бандити. Дошли са от много далеч. Едно време имаше такива по тези места, но се махнаха. Не сме чували за тях от години. Какъв товар пренасяхте?
Корнуол намести главата си.
— Не знам със сигурност. Всякакви видове стоки, предполагам. Мисля, че преди всичко платове. Не бях част от тях. Само пътувахме заедно.
Мисис Друуд, която носеше някаква купа, се приближи иззад колибата.
— Това е Майчето — каза Друуд. — Донесла ти е малко супа. Изяж колкото можеш. Имаш нужда от нея.
Тя му подаде лъжица.
— Яж, аз ще държа купата пред теб. Само с една ръка не можеш да се справиш сам.
Супата беше топла и вкусна. След първата лъжица усети колко ужасно е изгладнял. Опита се да си спомни кога за, последен път бе ял, но паметта му му изневери.
— Сигурно е много хубаво — каза Друуд — някой да те храни по този начин.
Корнуол изяде купата.
— Искаш ли още? — попита го Майчето. — Има още много в гърнето.
Корнуол поклати глава.
— Не, благодаря. Много беше вкусно. Беше много любезно от ваша страна.
— Сега обратно в леглото — каза тя. — Вече седя достатъчно време. Можеш да си полегнеш и да си поговориш с Татенцето.
— Не искам да ви притеснявам. Вече достатъчно ви натоварих. Ще си тръгна веднага след като се срещна с Гиб и му благодаря.
— Никъде няма да отиваш — каза му Татенцето. — Не си в състояние да си тръгваш. Ние се гордеем с теб и изобщо не си ни в тежест.
Корнуол легна по гръб, след това се обърна на една страна и загледа приклекналия мъж.
— Хубаво място — каза той. — От отдавна ли живеете тук?
— Тук съм прекарал целия си живот — започна да му разказва Друуд. — Също и баща ми и неговият баща и всички преди него. Ние, Хората от Блатото не обикаляме много. Но разкажи нещо за себе си. Домът ти надалеч ли е от тук?
