е казал на някого.
— Надявайки се така да убие Марк?
— С увереността, че ще го убие. Това е била единствената му цел. Трябвало е всички да умрат. Според твоите думи, те са го ограбили, взели са всичко, което е притежавал. Те са си мислели, че е мъртъв. Сигурно изобщо не са имали представа, че целта на нападението е смъртта на един-единствен човек.
— Те не са открили страницата от пергамент, която той бил скрил в ботуша си.
— Те не са я и търсили. Бекер си е мислел, че я притежава. Той я открадна от стаята на Марк.
— Но е взел фалшифицираното копие, нали? — каза Хол.
— Точно така — потвърди Оливър.
— Значи ти си пропътувал целия този маршрут само за да предупредиш Марк, преди да е станало твърде късно?
— Чувствах се отговорен. Но закъснях. Фактът, че е жив, не се дължи на мен.
— Струва ми се — каза тържествено Снивли, — че ключът към цялата загадка може да научим, ако знаем какво пише във фалшифицираното копие, което Бекет притежава. Можеш ли да ни кажеш нещо повече за него?
— Ще го направя с удоволствие — отвърна Оливър. — Ние заедно го измислихме и доколкото си спомням, бяхме много доволни, защото се справихме изкусно. Оставихме някои от нещата както си бяха, защото монахът със сигурност щеше да каже на този, на когото продава информацията си, къде сме намерили пергамента. А той бе скрит в една книга, написана от Тейлър, в която се описваха пътешествията му из Опустошената Земя. В нея има доста лъжи. Съмнявам се, че той изобщо е стъпвал там. Но както и да е, наложи се само да махнем всичко, където се споменаваше нещо за Древните. На тяхно място вмъкнахме история, изградена върху някаква потайна легенда, за която Марк бил прочел в някаква древна книга. В нея се описва един скрит, легендарен университет, където се намират много древни и ценни книги и където са скътани едновремешни съкровища. Намекнахме, че той се намира в Опустошената Земя и че Тейлър е дочул за това.
— Вие луди ли сте? — извикал Снивли. — Знаете ли какво сте направили с това ваше глупаво хрумване?
— Какъв е проблемът? — попита Оливър. — Какво искаш да кажеш?
— Вие, слабоумни! — викаше Снивли, — Вие, кретени! Трябвало е да знаете, че този университет съществува!
Той се спря по средата на изречението и втренчи поглед в Гиб, а след това и в Хол.
— Вие двамата — каза той, — не би трябвало да знаете. Никой извън Братството не трябва да знае. Това е древна тайна. Тя е свещена за нас.
Той сграбчи Оливър за рамото и го разтърси.
— Но как е възможно ти да не знаеш?
Оливър се сви.
— Какво да направя? Никога не съм знаел това. Никога не съм чувал за това. Аз съм само един низш таласъм. Кой ще ми каже точно на мене? Мислихме, че е само една измислица.
Снивли отпусна хватката си. Куун, хленчейки, отново скочи в скута на Гиб.
— Никога през живота си — каза Хол на Снивли — не съм те виждал толкова разстроен.
— И с право съм разстроен — каза Снивли. — Купчина глупаци. Тъпанари, които са се навряли там, където си нямат никаква работа. А най-лошото е, че и агент на Инквизицията е научил за това. Една фалшифицирана информация, която се оказала истина. Знаете ли какво ще направи сега той? Аз знам. Ще се упъти директно към Опустошената земя. И то не заради съкровището, за което споменавате, а заради древните книги. Не разбирате ли каква власт и сила би добил някакъв си църковен агент, когато открие древни езически книги и ги хвърли в пламъците?
— Може би няма да успее да се добере до тях — каза с надежда в гласа Гиб. — Може да се опита да ги намери, но да не успее.
— Разбира се, че няма да успее — каза Снивли. — Той няма никакъв шанс. Адските Хрътки, обитаващи Опустошената Земя, ще бъдат по петите му. Всеки човек, който би могъл да се измъкне от ноктите им, трябва да знае, че е имал страхотен късмет. От векове насам имаше мир — понякога и нежелан — между хората и Народа на Братството. Но сега тази грешка отново ще възпламени огъня. Граничната Земя вече няма да е безопасна. Ще има нова война.
— Има нещо, което ме озадачава — каза Гиб. — Ти нямаше някакви особени възражения срещу желанието на Корнуол да отиде в Опустошената Земя. Каза, че това било глупост, но нищо повече. Дори се възхищаваше от куража му и пожела да му дадеш меча.
— Виж какво, приятелю — прекъснато Снивли. — Има огромна разлика между този учен, който иска да отиде в Опустошената Земя, за да извърши академично и интелектуално изследване и този любимец на Църквата, който ще се развява там с огън и меч. Ученият, за когото ще се знае, че е такъв, би имал някакъв шанс да се завърне жив. Това разбира се не значи, че той ще бъде напълно в безопасност, защото там съществуват разни гадни животинки, към които изпитвам много слаба симпатия. Но все пак има шансове да бъде пощаден, защото няма да е източник на неприятности за моите хора. Той няма да доведе до война. Ако случайно го убият, това ще бъде извършено така, че никой няма да разбере. Ще бъдат малко тия, които ще знаят, че той е отишъл там. А освен това, той може и да се върне. Можеш ли сега да направиш разликата?
— Мисля, че да — каза Гиб.
— Чакай сега да видим дали правилно съм разбрал всичко — каза Снивли. — Значи, имаме едно пътуване, което ти си обвързан да изпълниш и то е въпрос на чест. А именно, да занесеш книгата и брадвичката, които ти е дал отшелникът, на Свещеника от Кулата. И през това пътуване ще те придружава твоят скъпоценен учен, който след като ти достигнеш до целта си ще продължи напред към Опустошената Земя. Правилно ли съм разбрал всичко?
— Да — отговори му Гиб.
— И ти нямаш никакви намерения да продължиш с него през Опустошената Земя, нали?
— Предполагам, че нямам.
— Но аз възнамерявам — обади се таласъмът. — В началото бях с него. Ще трябва да съм до него и в края, независимо какъв ще бъде той. Дошъл съм чак до тук и нямам никакво намерение да се връщам.
— Но ти ми каза, че ужасно се страхуваш от откритото пространство. Нарече го с някакво име.
— Агорафобия — допълни го Оливър. — И все още го имам. Потрепервам само при мисълта да дишам навън. Откритото небе ме потиска. Но смятам да продължа. В таванската стая на университета Уалузинг започнах нещо и не мога да го оставя на средата.
— Ти ще бъдеш аутсайдер — каза му Снивли. — Ти си наполовина от Братството, наполовина не си. Ще бъдеш в истинска опасност. Почти в същата, в която би бил човек на твое място.
— Осъзнавам това, но въпреки всичко отивам — каза Оливър.
— А каква е тази история за някакво твое пътуване до Свещеника от Кулата? — попита Хол Гиб. — Нищо не си ми споменавал за това.
— Възнамерявах да те попитам, дали не би искал да дойдеш с нас, за да ни показваш пътя — каза Гиб. — Искаме да пътуваме през горите, а ни е страх, че може да се загубим, Ти би трябвало да знаеш пътя.
— Никога не съм ходил там — каза Хол, — но познавам тези хълмове. Ще трябва да не минаваме по пътищата и пътеките, особено когато и този агент на Инквизицията ще минава по същия път. Все още не сме чули нищо за него.
— Ако бе минал насам — каза Снивли, — аз със сигурност щях да знам.
— След като е решено, че ще идвам и аз — каза Хол, — за кога трябва да се приготвя?
— Няма да тръгваме в близките няколко дни, защото Марк трябва да се възстанови. Пък и обещах на Друуд да му помогна да насечем малко дърва.
Снивли поклати глава.
— Това не ми харесва — каза той. — Изобщо не ми харесва. Усещам само неприятности. Но във всички случаи, ако ученият възнамерява да заминава, той се нуждае от меча. Вече му я обещах, а би било много тъжно ако дойде денят, в който джуджетата престанат да спазват обещанията си.
