то беше напълно ясно. Единствено от едната страна на острова, където добиваха дървения материал, се виждаха няколко пласта мъгла. На изток и на юг блатото се простираше равно и огромно, преливащо между кафяво и сребърно — цвета на тръстиките и тревите. Патици крякаха из близките езерца, а водният плъх плуваше в потока, оставяйки едно красиво v след себе си. Някъде далече квакаше чапла. На северозапад дъбовете, кленовете и хикориите, вече променени от цветовете на идващата есен, оформяха гористи хълмове, простиращи се до небето.
Гиб наблюдаваше хълмовете — някъде там, в тази плетеница от гори, живееше неговият добър приятел Хол от Кухото дърво. Почти всяка сутрин, когато нямаше мъгла и хълмовете се виждаха, той се опитваше да го открие с поглед, но никога до сега не бе успявал, защото от такова разстояние не бе възможно да отличиш едно дърво от друго. Днес нямаше да може да посети приятеля си и той го знаеше. Трябваше да получи брадвата си и след това да уважи самотния, стар отшелник, който живееше във варовикова пещера в един от хълмовете отсреща в далечината. Вече бе изминал месец от последната им среща.
Гиб сгъна гъсешката наметка и вълненото одеяло, с които бе спал и ги прибра в колибата, разположена в центъра на сала. Той винаги спеше на открито с изключение на дните, когато беше студено или валеше. Той се зае да пали огън върху металната плоча, поставена в предната част на сала. Използваше сухата трева и праханта, които пазеше в изгнилия дънер, за подпалки, а търкайки кремъка и стоманата получи искрата, която да даде живот на огъня му.
Когато той се разгоря, Гиб простря ръка към мрежата, потопена зад сала и измъкна някаква пляскаща риба. Уби я с един замах на ножа и бързо я изчисти. Сложи филето в тиган, който постави на скарата над огъня. Приклекна, за да наблюдава готвенето.
Блатото беше спокойно, ако се изключи нежното крякане на патките и обичайното „плоп“ на някоя скачаща риба. Всъщност по това време на деня то винаги беше такова. Едва по-късно щяха да се появят косовете и техните врякания в тръстиките, шумящите крила на прелитащи водни птици и дрезгавите писъци на крайбрежните птици и чайки.
На изток изсветля и блатото, по-рано обагрено в кафяво и сребърно, започна да придобива нов вид. В далечината, между него и реката, се издигаше малка височина, по чийто склон се виждаше редица от върби. Папурът, разположен близко до хълма, покрит с гори, вече можеше да бъде разпознат. Неговите кафяви стъбла се полюшваха от скитащия вятър.
Салът нежно се поклащаше, докато той похапваше от тигана, защото не си струваше да се занимава с чинии. Той се чудеше как ли се живее на твърда земя, без това постоянно полюшване. С него бе прекарал целия си живот и знаеше, че то изчезва единствено когато реката замръзне, поради големия студ.
Споменът за студа му припомни за нещата, които трябваше да приготви за идващата зима. Трябваше да опуши още риба, да събере корени и семена, да улови няколко водни плъха, от чиято кожа да си ушие дреха за зимата. И да събере дърва. Но въпросът с дървата щеше да бъде по-лесно изпълним, когато се сдобиеше с новата брадва от джуджетата.
Гиб изми тигана, в който бе пържил рибата, след което постави в лодката, вързана до сала, вързопите, които бе направил вчера преди да си легне. В тях имаше сушена риба, пакетче с див ориз и подаръци за джуджетата и отшелника. В последния момент се сети да вземе и старата си брадва, защото джуджетата можеха да използват метала й и да измайсторят нещо друго от него.
Той гребеше смълчано по канала, за да не наруши утринната тишина. Слънцето изгря на изток, а върху отсрещните хълмове запламтяха с великолепието си първите есенни цветове. Почти бе наближил брега, когато обикаляйки завоя видя друг сал, чиято предна част бе привдигната върху тревата, а другите се простираха в канала. Един вече поостарял мъж, принадлежащ към Блатните хора, седеше в задната част на сала и кърпеше някаква мрежа. Веднага след като Гиб попадна в кръгозора му, старият човек вдигна поглед и тържествено издигна ръка за поздрав. Това беше Старият Друуд и Гиб се чудеше какво ли прави той тук. Последният път, когато бе чул нещо за него, салът му се намираше близо до Върбовия рид, а това не беше близо до реката.
Гиб изтегли лодката си до сала, извади греблата и я остави така.
— От много време не съм те виждал — каза той. — Кога се преместихте насам?
— Преди няколко дни — отвърна му Друуд.
Той престана да кърпи мрежата си и приседна до лодката. Вече започваше да остарява, отбеляза си наум Гиб. Той си спомняше, че още едно време го наричаха Старият Друуд, въпреки че беше млад. Но сега годините вече си личаха и сякаш се опитваха да му покажат, че си е заслужил името — бе посивял.
— Имам намерение да потърся малко дърва — там, на брега — каза Друуд. — Отвъд реката е останала само върба, а тя не гори добре.
С поклащаща се походка от колибата се появи Мисис Друуд. Тя говореше с висок, писклив глас.
— Стори ми се, че чух нечий глас. Ти ли си, млади Гиб? Тя погледна към него със слабите си очи.
— Здравейте, мисис Друуд — поздрави я Гиб. — Радвам се, че сте ми съседи.
— Сигурно няма да останем за дълго — каза Друуд. — Само искаме да натоварим малко дърва.
— Колко сте събрали до сега?
— Много малко — отвърна му Друуд. — Работата върви бавно. Няма кой да помага. Децата поеха по собствени пътища. Пък и аз не мога да работя като някога.
— На мен цялата работа не ми харесва — намеси се мисис Друуд. — Притеснявам се от многото вълци.
— Брадвата ми няма да остави някакви си вълци да ме притесняват — отвърна й Друуд.
— Значи всички деца си заминаха? — попита Гиб. — Когато ви видях последния път, Дейв и Алис все още бяха при вас.
— Алис се омъжи преди три-четири месеца — обясни му Друуд. — За един млад човек. Живее в южния край на блатото. А пък Дейв сам си построи сал — добра работа свърши. Дори не ми позволи да му помогна. Каза, че искал сам да се справи. И наистина успя — построи хубав сал. След това замина на изток. Често се виждаме — и с него, и с Алис.
— Имаме бира — каза мисис Друуд. — Искаш ли чашка? Забравих да те питам и дали си закусвал. Не се притеснявай, ще ми отнеме само минутка.
— Много ви благодаря, мисис Друуд, но вече закусих — каза Гиб. — С удоволствие, обаче, бих приел чаша бира.
— Донеси една и на мен — каза Друуд. — Не мога да оставя Гиб без компания.
Поклащайки се мисис Друуд се отправи към колибата.
— Да, господине — каза Друуд, — не е лесно да се отиде в гората. Но ако се опитам, ще успея. Там има много хубаво дърво. Преди всичко бук и клен. Много са — при това сухи и готови за огъня. Никой не ги е докосвал с години. Единствено товарните тренове, които нощуват тук наоколо, когато ги застигне нощта, взимат малко дърва. Горе на хълма има много места, където расте хикория, а това е най-доброто дърво. Много е пътят до там, въпреки че…
— Днес съм зает — прекъсна го Гиб, — но утре, а и на следващия ден мога да ти помогна с дървата.
— Няма нужда, Гиб. Мога и сам да се оправя.
— Аз самият бих си взел малко от тази хикория.
— Добре тогава. Щом и ти имаш нужда, ще отидем заедно. Да знаеш, че страшно много ти благодаря.
— Няма защо.
Мисис Друуд се върна с три чаши бира.
— Донесох една и за мен — каза тя. — Нямаме често гости. Ще поседя при вас само, докато си изпия бирата.
— Утре Гиб ще ми помогне с дървата — каза й Друуд. — Ще съберем от онази, голямата хикория.
— Хикорията е добро дърво — каза мисис Друуд.
— Сега отивам да си взема новата брадва. Старата вече за нищо не я бива. Някога баща ми ми я подари.
— Доколкото чувам, роднините ти са тук, наблизо, до Куун Холол — каза мисис Друуд.
Той кимна.
— Бях там за малко. Прекрасно място е. Има хубаво дърво, богат улов, много водни плъхове, а в малкото
