спря?
— Изглежда, че самата кражба не те тревожи — отбеляза Корнуол.
— Така е — отвърна му таласъмът. — Аз съм на твоя страна, защото от години този проклет монах иска да превърне живота ми в ад. Опита се да ме хване, да ме преследва. Но аз успявах по един или друг начин да му отмъщавам за всеки мръсен номер. И въпреки всичко, той все още не ме оставя на мира. Както вече би трябвало да си разбрал, аз не му мисля доброто.
— Значи според тебе той иска да ме предаде на някого?
— Доколкото го познавам, той ще се опита да осведоми за случая и някой друг.
— Но кой ще иска да купи сведенията му? Кой ще се заинтересува?
— Представи си само следното: неизвестен, таен ръкопис е бил откраднат от скривалището му — една древна книга. Това не ти ли говори, че би трябвало да има достатъчно причини ръкописът да бъде скрит, а след това и откраднат от там. Дори само тези факти звучат интригуващо, не мислиш ли?
— Предполагам, че си прав.
— Мнозина безпринципни авантюристи — и в университета, а и в града, биха се заинтересували от него.
— Значи ти мислиш, че някой ще се опита да открадне ръкописа?
— Това е повече от сигурно. Проблемът е, че може би и животът ти ще бъде в опасност.
Корнуол отряза ново парче сирене и му го подаде.
— Благодаря ти — каза таласъмът. — А може ли да ми дадеш и парче хляб?
Корнуол му даде.
— Ти ми услужи — каза той — и затова съм ти много благодарен. Имаш ли нещо против, да ми кажеш какво очакваш да печелиш ти от цялата история?
— Според мене е повече от ясно — отговори таласъмът. — Искам този проклет монах да си получи заслуженото.
Той сложи хляба и сиренето върху масата, пъхна ръка под ризата си и измъкна няколко листа пергамент. Остави ги на масата.
— Предполагам, Господин Учен, че се оправяте с перото.
— Оправям се — отвърна Корнуол.
— Добре тогава. Тук имам няколко стари пергамента, от които внимателно са изчистени някогашните писания. Сега ти предлагам да препишеш страницата, която си намерил и да я оставиш на такова място, че да бъде лесно открита.
— Но аз…
— Препиши я — каза таласъмът, — като не забравяш да направиш известни промени, така, както ти смяташ, че ще е най-добре. Малки, неуловими промени, които да ги отклонят от правия път.
— С това ще се справя без проблеми — отвърна Корнуол — но ще има трудности с мастилото. Ще си личи, че е ново. А и не мога да измисля какво да напиша. Притеснявам се също, че ще има разлики.
— Кой друг, освен тебе, знае за съществуването на ръкописа? Само ти си го виждал. Дори и да промениш стила, кой ще разбере? Пергаментът е стар, а що се отнася до заличаването на старите букви, никой не ще се усъмни. Някога това е било честа практика, поради трудностите в намирането на нов пергамент.
— Не съм сигурен.
— Ще трябва документът да попадне в ръцете на експерт, а шансовете за това са много малки. Затова не се притеснявай, че някой ще открие несъответствията. Така или иначе ти отдавна вече няма да си тук.
— Няма да съм тук?
— Разбира се. Не е възможно да останеш тук след всичко, което се случи.
— Май че си прав. И аз мисля, че ще се наложи да напусна.
— Надявам се сведенията от ръкописа да си струват всички проблеми, които той би ти създал.
— Мисля, че си струва — каза Корнуол.
Таласъмът стана от пейката и се упъти към вратата.
— Чакай малко — спря го Корнуол. — Ти дори не си каза името. Ще те видя ли отново?
— Казвам се Оливър — или поне в света на хората ме наричат така. Малко вероятно е отново да се видим. Всъщност, почакай. Колко време ще ти трябва да направиш фалшификата?
— Предполагам, не много.
— Тогава ще те изчакам. Силите ми не са много, но винаги мога да ти бъда от полза. Знам една малка магия и когато напишеш пергамента, с нейна помощ ще мога да обработя мастилото и да го променя така, че той да изглежда старинен.
— Тогава веднага се захващам — каза Корнуол. — Ти дори не ме попита какво пише в него. Мисля, че поне това ти дължа.
— Ще ми разкажеш, докато работиш — отвърна таласъмът.
ГЛАВА ТРЕТА
Лорънс Бекет и компанията му пиянстваха до късно. Преди това вечеряха обилно, за което свидетелстваха остатъците върху голямата кръчмарска маса. Върху дъската за хляб се мъдреха парче свински бут и половин самун хляб. Постоянните посетители от града вече си бяха тръгнали, но гостилничарят, който бе изпратил слугите си да спят, все още седеше зад тезгяха. Той сънливо се прозяваше, но бе вътрешно доволен — рядко се случваше кръчмата „Глиганската Глава“ да има толкова богати посетители. Студентите, които идваха и без това рядко, обикновено създаваха повече проблеми, отколкото носеха печалба. А пък местните, които се отбиваха вечер, бяха нахитряли и не му позволяваха да им кръщава виното. „Глиганската Глава“ не се намираше на главната улица на града, а на една от малките странични улички и много рядко се случваше търговци като Лорънс Бекет да се отбият насам.
Вратата се отвори и монахът влезе. Той се спря за момент, загледан в мрачния сумрак на кръчмата. Гостилничарят зад тезгяха набързо се разсъни. Някакво чувство му подсказа, че това посещение не е на добро. От години насам мъж с религиозни убеждения не бе прекрачвал прага на тази кръчма.
След моментно колебание, монахът се загърна в расото си с израз на погнуса и се отправи през стаята към ъгъла, където бе масата на Лорънс Бекет и компанията му. Спря зад един от столовете и отправи поглед към Бекет.
Бекет го погледна въпросително в очите. Монахът не каза нищо.
— Албърт — каза Бекет, — налей на тази нощна птица чаша вино. Рядко се случва да вдигнем чаши с божий служител.
Ставайки от стола си, Албърт подаде питието на монаха.
— Господин Бекет — каза монахът, — подочух, че сте в града. Бих искал да си поговорим насаме.
— Разбира се — отвърна Бекет сърдечно. — Ще си поговорим, но не и насаме. Всички тези мъже са с мен. Това, което аз мога да чуя, могат и те. Алберт, донеси на господина един стол, за да се присъедини към нас.
— Трябва да останем насаме.
— Добре тогава — каза Бекет. — Хайде вие се преместете на някоя друга маса. Ако искате, вземете и една от свещите.
— Усещам — каза монахът, — че ми се подигравате.
— Така е, защото не мога да си представя, че това, което искате да ми кажете, е от голямо значение.
Монахът се разположи на стола до този на Бекет и постави каната с вино на масата, изчаквайки другите да си тръгнат.
— Е — обърна се към него Бекет, — какво е това тайно нещо, за което искате да си говорите с мен?
— Първо — започна монахът. — бих искал да ви кажа, че не сте обикновен търговец — такъв, за какъвто се представяте.
Бекет не каза нищо, само го погледна. Но след това на лицето му не остана и следа от хумор.
— Знам, че имате достъп до църквата — каза монахът. — И ще очаквам възнаграждение за сведенията,
