— Отшелнико — изрече слабо той. Изведнъж притиснат от някакво опасение, което не можеше да проумее, той се страхуваше да говори. — Отшелнико, тук ли си?
Слаб звук дойде от ъгъла. Беше възможно да е от мишка.
— Отшелнико — изрече Гиб отново. Звукът се повтори.
Внимателно Гиб отиде към ъгъла. Приведе се, за да вижда по-добре.
— Тук — слабо изрече отшелникът. Звукът не беше по-силен от повея на лист.
Тогава Гиб, чиито очи вече бяха привикнали на тъмнината, различи в ъгъла ниско долу нещо тъмно, а след това видя бледото лице.
— Отшелнико, какво ти има?
Гиб се приведе над сламеника и видя чезнещата фигура, одеялото, притеглено до брадичката.
— Наведи се още — промълви отшелникът. — Трудно ми е да говоря.
— Болен ли си? — попита Гиб.
Бледите устни едва се помръднаха.
— Аз умирам — каза той. — Слава Богу, че дойде.
— Имаш ли нужда от нещо? Вода? Супа? Мога да ти приготвя малко супа.
— Слушай — каза му отшелникът. — Недей да говориш, а ме слушай.
— Слушам те.
— Виждаш ли стаята там, срещу стената?
— Да, виждам я.
— Ключът за нея е около врата ми. Виж връвта.
Гиб протегна ръката си.
— Не, почакай.
— Какво има?
— В стаята — в стаята. Отшелникът говореше с мъка. — Там има книга с кожена подвързия и юмручна брадвичка, направена от камък. Вземи ги двете и ги занеси на свещеника.
— Кой свещеник?
— Свещеника от Кулата. Нагоре по реката. На северозапад. Питай. Хората ще ти кажат.
Гиб чакаше. Отшелникът не говореше. Дори не се и опитваше.
Внимателно Гиб протегна ръка за връвта на шията на отшелника. Той повдигна главата му, за да може да я изхлузи. Най-накрая малък ключ се разлюля на връвта.
Той отново постави главата на отшелника върху възглавницата.
Изчака малко, но отшелникът не помръдна. Тогава се изправи и отиде да отключи стаята. Книгата беше там — малка и обвита с кожа. До нея се намираше и брадвичката. Никога през живота си Гиб не бе виждал такава като нея. Беше направена от камък и заострена в единия си край. Въпреки че беше направена от камък, имаше гладкостта на метал. Само много зорък поглед би могъл да различи слабото нащърбване, причинено от олюспилите се пластове при нейното оформяне.
В стаята имаше и разни други принадлежности — бръснач, ножици, гребен, малка стъкленица, изпълнена с някаква синя течност.
Той взе книгата и брадвата и се върна при сламеника.
Отшелникът отвори замъглените си очи и го погледна.
— Вече ги взе? Чудесно — каза той.
— Ще ги занеса на свещеника.
— Ти си Гиб, нали? И преди си идвал тук.
Гиб кимна.
— Ще чакаш ли?
— Да. Има ли нещо, което мога да направя за теб? Да ти донеса ли вода?
Отшелникът поклати глава.
— Не искам нищо — каза той.
Гиб чакаше до сламеника, подпрян на коленете си. Дишането на отшелника беше толкова слабо, че едва издигаше гръдния му кош. Между всяко от вдишванията му минаваше много време. Понякога, когато отшелникът издишаше въздуха, някой косъм от брадясалото му лице леко се размърдваше.
— Гиб?
— Да?
— Остави ме тук. Когато всичко свърши, остави ме тук.
Гиб не отговори нищо. Настана тишина. Немощното дишане продължаваше. След малко отшелникът каза:
— Зазидай пещерата. Нали ще го направиш?
— Да — каза Гиб. — Ще го направя.
— Не бих искал вълците да…
Той не довърши изречението си. Гиб продължаваше да седи до сламеника. Един-единствен път отиде до отвора на пещерата и погледна навън. Слънцето вече преминаваше зенита си и се устремяваше на запад. От високото място на пещерата, той виждаше тази част от блатото, откъдето се беше отправил за насам тази сутрин. Погледът му можеше почти да достигне до реката.
Гиб се върна обратно и поднови бдението си. Опита се да мисли и откри, че е неспособен да го направи. Имаше прекалено много неща, за които трябваше да мисли. Не можеше да ги подреди по никакъв начин. Мозъкът му се беше объркал.
Известно време не наблюдаваше отшелника, а просто си седеше там. И когато изведнъж се вгледа в него, не откри и следа от дишане. Изчакваше, защото си спомни, че вече няколко пъти същото се беше случило. Но времето минаваше, а горната устна не помръдваше. Нямаше никакви признаци за живот. Наведе главата си до гърдите му и не усети биенето на сърцето. Повдигна клепача на окото му. То беше изцъклено.
Вече беше разбрал, че отшелникът е мъртъв, но продължаваше да седи до него, сякаш се надяваше бдението му да го върне от смъртта. Откри, че способността му да мисли се беше върнала. Имаше ли нещо, което бе могъл да направи, се питаше той. С ужас си припомни, че дори не му бе дал вода. Вярно беше, че той каза, че не иска, но беше ли това причина да не му даде поне малко? Не трябваше ли да доведе някаква помощ? Откъде ли можеше да я извика? И кой би могъл да бъде този, който би помогнал с нещо? Освен това, каза си той, не можеше да остави умиращият човек сам.
Отшелникът, мислеше си той, беше стар човек и не се страхуваше от смъртта. Гиб се чудеше, дали той не гледаше на смъртта като на с радост приветстван другар. Тази сутрин Друуд се бе чудил какво ли иска отшелникът от живота. И все още нямаше отговор на този въпрос. Но той сигурно бе получил нещо от живота, каза си Гиб, и това вероятно беше способността му да посрещне смъртта толкова спокойно.
Сега имаше толкова много неща за вършене, каза си той. Следобедът вече напредваше. Той издърпа одеялото, скръсти благоприлично ръцете върху гърдите му и покри този път и лицето му. След като свърши с тази работа, излезе навън, за да потърси камъни, с които да затвори входа на пещерата.
ГЛАВА СЕДМА
Хол от Кухото Дърво прескочи оградата, ограждаща нивата и навлезе в нея. Той знаеше, че е в безопасност. Контрабандистът и синовете му вършееха пшеница в другия край на нивата, а кучетата му отдавна спяха, уморени от среднощния си лов, който беше дълъг и доста неуспешен. Хол и Куун чакаха с часове до кухото дърво, ослушвайки се за неговото развитие. Един път кучетата се разлаяха в знак, че са хванали мечката, но както се разбра по-късно тя отново успя да им се изплъзне, защото скоро след това те подновиха гонитбата. Контрабандистът и синовете му следваха хрътките и на няколко пъти двамата видяха светлините от фенера им.
Тази година реколтата от пшеницата беше добра. Разбира се не благодарение на грижите на контрабандиста и недодяланото му семейство. Те я бяха прекопали само един-два пъти в самото начало, а по-късно изобщо не я бяха пипвали. Затова сега между редовете растяха огромно количество плевели. Но годината беше плодородна и натежалите класове изглеждала повече от обикновено.
Хол отмина първите пет-шест реда от нивата. Той знаеше, че мечките и катериците обират крайните
