— Ти нали премина през клисурата — попита Корнуол Джоунс, — без нищо да ти се случи? Без да забележиш каквато и да било опасност?
— Може да е било така — каза Джоунс, — защото пътувах в правилната посока. Би било логично това, което е тук да е тук, за да пази университета. Те не биха обърнали никакво внимание на някой, който вече го напуска.
Точките станаха повече. Те се виеха в кръг и постепенно слизаха все по-ниско и по-ниско. Стените на клисурата се издигаха нависоко и затъмняваха слънцето. Единствено по обед то осветяваше вътрешността й. Тук-там имаше дървета — преди всичко кедър и други по-малки вечнозелени растения, чиито корени растяха от скалната стена и черпеха живот от малките количества пръст, събрала се в пукнатините й. Вятърът стенеше, преминавайки през извиващият се път, следван от клисурата.
— Това място не ми харесва — каза Снивли. — Направо ме смразява.
— И аз си стоя тук и единственото ми оръжие е някаква си тояга, която успях да намеря. Само да си беше с мен пушката ми… Ако този глупав робот не я бе захвърлил…
Глупавият робот изобщо не се обезпокои от думите на Джоунс, ако разбира се бе чул това, което той каза. Всичките му пипала бяха прибрани с изключение на едно, което той бе оставил на гръдния си кош и имаше формата на кутия.
Точиците слизаха надолу и сега можеше да се забележи, че те бяха огромни птици с чудовищни разперени криле.
— Само да си носех очилата и щях да разбера какво са — каза Джоунс. — Но разбира се, аз не си ги нося. Мислех си, че пътуването ще е леко. Чудя се как даже успях да взема нещо. Но в действителност двете неща, на които толкова много разчитах и това се моторът и пушката, вече ги няма.
— Аз мога да ти кажа какво са те — каза Хол.
— Имаш остри очи, приятелю мой.
— Има горски очи — каза Гиб. — Очи на ловец.
— Това са Харпии — каза Хол.
— Най-подлите същества, обитаващи Омагьосаната Земя! — изпищя Снивли. — Те са по-подли и от Адските Хрътки. А ние сме на открито!
Корнуол извади меча си.
— Ставаш все по-добър — каза безразлично Хол. — Мечът ти има гладкостта на коприна. Ако се поупражниш малко, няма да е зле.
Харпиите смъртоносно се втурваха надолу. Крилата им бяха полуприбрани, жестоките им, прилични на човек, но притежаващи и смъртоносен клюн, лица се протягаха напред, докато те се снижаваха.
Тетивата на Хол се опъна и една от харпиите преустанови атаката си. Падайки, тя се обръщаше от страна на страна. Сгънатите й криле се отпуснаха и се простряха във въздуха. Тетивата отново се опъна и втора започна да пада.
Другите ги изчакваха, а Госипър, подпрял се на скалистата стена, държеше тоягата си в готовност. Малкото куцо кученце се бе свило зад краката му, а гарванът надаваше писъци и си стоеше на рамото му.
— Нека само един път да ги ударя добре — каза Госипър, почти като в молитва или като че ли си го казваше на себе си. — Ще им строша вратовете. Мразя тези мръсни, гадни същества. Не трябваше да съм тук, но сега вече няма как да се махна. Аз напълних стомаха си благодарение на тази компания вече няколко пъти, пък и моят и Фидо и техният Куун се разбират добре.
— Бързо долу на земята — каза Корнуол на Мери. — Дръж се зад мен.
Снивли и Оливър набързо бяха събрали малка купчина от камъни и сега стояха от двете й страни, напълнили шепите си.
Харпиите бяха почти над тях, когато изведнъж промениха посоката си, завъртайки се около оста си, за да изложат на опасност своите масивни крака, с огромни нокти, вместо клюнестите си глави.
Корнуол разлюля меча си и той отряза крака на една от харпиите. Извивайки се, тежкото тяло падна на земята и при допира с нея подскочи. Човката на нараненото чудовище се удари в крака на Хол, но не успя да се забие в него.
Разположил се до Госипър, Бъкет бе в основата на размахващите се пипала, които удряха втурващите се харпии, улавяха ги и ги запращаха в каменните стени.
Джоунс, размахващ тоягата си с огромна воля, повали две от атакуващите. Третата мина покрай него и успя да одере рамото му с единия си нокът, опитвайки се с другия да достигне до лицето му. Силните криле упорито се размахваха, за да могат да го издигнат. Чувайки уплашения му вик, Хол се извърна и изстреля стрела по чудовището. Харпията и Джоунс се строполиха тежко. Джоунс се освободи и с тоягата си започна да налага харпията по черепа й. От лявата му ръка струеше кръв и тя висеше отпуснато.
Госипър отбиваше с тоягата си атаката на някаква харния, а гарванът му пищеше триумфално. Оливър и Снивли упорито продължаваха да хвърлят камъни.
Гиб съсече две от атакуващите с брадвата си, докато Корнуол, размахващ смъртоносното, блестящо оръжие отбиваше нападение след нападение. Половин дузина наранени харпии подскачаха и подхвърчаха около скалния под на клисурата. Въздухът бе изпълнен с падащи пера.
Една от харпиите неуспявайки да се втурне върху Снивли, както възнамеряваше, се извъртя така, поради купчината с камъни, които Оливър и Снивли трупаха, че случайно закачи един от ноктите си на колана на Снивли и започна да се издига нагоре. Снивли изпищя от ужас, а Хол, който видя какво се бе случило, бързо изпрати стрела, която прониза съществото във врата му. То се строполи тежко, повличайки и Снивли след себе си.
Харпиите се оттеглиха, упорито опитвайки се да издигнат масивните си тела към небето.
Корнуол свали меча си и се огледа наоколо. Мери се бе притиснала до краката му, Снивли, изричащ клетви, се опитваше да се измъкне от хватката на ноктите на умрялата харния. Хол, бе свалил лъка си и наблюдаваше отдалечаващите се харпии.
— Те ще се върнат — каза той. — Сега им трябва време да се прегрупират. На мен са ми останали не повече от три стрели. Мога да извадя и някой други от телата на харпиите, но това ще ми отнеме време.
Снивли, който все още бе разярен, се приближи към тях. Той започна да хока Хол:
— Тази стрела, която изпрати, едва не ме уцели. Усетих вятъра, който направи, минавайки покрай ухото ми.
— Нима предпочиташ да те бях оставил да те отнесат? — попита Хол.
— Трябваше да бъдеш по-внимателен — извика Снивли.
— Как е ръката ти? — попита Корнуол Джоунс.
— Раната е дълбока. Ще се втвърди и се опасявам, че ще се получи инфекция; — след това се обърна към Хол: — Благодаря ти за изстрела.
— Ще ни бъде доста трудно да ги отблъснем следващият път — каза Корнуол. — Сега имахме късмет, защото като че ли съпротивата ни много ги изненада.
Тежки сенки надвиснаха над клисурата. Слънцето вече осветяваше едно съвсем малко пространство от назъбени скали. Тъмни, черни петна покриваха тук и там острите извивки на скалния под.
— Има един начин — каза Госипър, — по който можем да намерим някаква помощ. Не съм напълно сигурен, но ми се струва, че може и да свърши работа.
Бъкет си стоеше апатично там, където си бе стоял през цялото време. Всичките му пипала с изключение на едно, бяха прибрани, а това, което не бе, бе завито във формата на кутия и си почиваше върху гръдния му кош.
Госипър протегна тоягата си и докосна навитото пипало с върха й, протягайки другата си ръка.
— Моля те — каза той. — Моля те, дай ми го. Може би именно това ще ни спаси.
Развълнуван, Бъкет започна да развива пипалото си, докато те го наблюдаваха. Най-накрая те видяха какво държеше той — това бе юмручната брадвичка на Древните.
— Сигурно я е взел, докато разчистваше пода на убежището от камъни и пръчки — каза Гиб.
Бъкет подаде брадвичката на Госипьр.
— Благодаря ти — каза Госипър, докато я поемаше. Той я намести в ръката си, която издигна високо във въздуха и запя някаква дива, мелодична песен. Тесните стени на клисурата уловиха думите на песента и
