ги разпръскваха навсякъде. Скоро тясното пространство се изпълни с безброй гласове, сякаш пееше някакъв хор. Докато траеше песента, сенките потъмняваха и в тях се усещаше някакво движение и звук — звук, създаден от движението на много крака.
Мери изпищя, а Корнуол извади меча си, след което бавно го свали надолу.
— Нека Бог да ни спаси — каза той.
Изглеждаше като че ли те бяха хиляди — нещо повече от сенки в сенките. Дори в мрака, те се очертаваха и можеше да се види какво представляват — огромни, груби мъже, в по-голямата си част голи, макар че някои от тях носеха кожени препаски около кръста си. Те се бяха отпуснали на коленете си, които не можеха да изправят и вървяха, превити в кръста. Носеха копия, чиито краища имаха заострен, каменен връх. Очите им хвърляха червени отблясъци в тъмнината.
Високо в яркото небе, харпиите престанаха да се издигат нагоре и отново започнаха да се спускат надолу. Те се хвърлиха в масова атака и наблюдавайки ги, Корнуол знаеше, че този път нямат никакъв шанс да ги спрат. Той протегна свободната си ръка и с нея притегли Мери до себе си.
Дивашките викове заглушиха песента на Госипър. Грубите мъже викаха обезумели и размахваха копията си към атакуващите харпии. Мъжете-сенки се приближаваха все по-близо. Изглеждаше, като че ли клисурата се бе изпълнила с тях.
Харпиите се впуснаха между издигащите се стени. Тогава изведнъж стройните им редици се развалиха. Все още намиращи се във въздуха, те се спряха и започнаха да се блъскат една в друга, размахваха крила, от които се сипеха пера. Те пищяха от изненада и настървение, а под тях мъжете-сенки виеха в триумфален екстаз.
Госипър престана да пее и извика силно: „Сега бягайте! Бягайте за живота си!“
Корнуол се обърна към Мери.
— Следвай ме — каза той. — Дръж се близо до мен. Аз ще проправям път.
Той се приведе и тръгна напред, очаквайки съпротива от натиска на телата, намиращи се около него. Но нямаше никаква съпротива. Той премина през мъжете-сенки като че ли те представляваха есенни листа, надигнати от вятъра. Джоунс, който накуцвайки тичаше пред него, се спъна, падна и изпищя, когато ранената му ръка се удари в каменната земя. Корнуол се наведе и го хвана, след което го издигна и го преметна през рамената си. Пред него всички други, включително и Мери, тичаха през мъжете-сенки. Той хвърли поглед нагоре и забеляза, че харпиите се бяха освободили от конструкциите на каменните стени на клисурата и сега се отправяха към осветеното от слънцето небе.
Пред него се виждаше светлина, струяща от мястото, където клисурата свършваше. Когато излезе през отвора, той се озова върху някаква гладка равнина. Мъжете-сенки бяха изчезнали. Той подмина. Госипър, който задъхвайки се, се придвижваше напред колкото се може по-бързо. Пред Госипър малкото бяло кученце подскачаше в някаква странна, поклащаща се походка на трите си крака. Куун галопираше от едната му страна.
Когато излязоха от клисурата, тичането им стана по-лесно. На няколко мили пред тях, върху малката равнина, заобиколена от издигащите се планини, се виждаха красиви сгради — точно както Джоунс бе казал. Те като че ли наистина бяха направени от пяна и коприна и въпреки нереалността си, криеха в себе си взимаща дъха грандиозност.
— Сега вече можеш да ме оставиш — каза Джоунс. — Благодаря ти, че ме поноси.
Корнуол се спря и го свали на краката му. Джоунс кимна с глава към наранената си ръка.
— Това проклето нещо гори — каза той. Той направи крачка с помощта на Корнуол.
— Моторът ми е ей там, малко по-напред — каза той. — Ще го видиш в дясно. Там имам подкожна инжекция. О, само не ме карай да ти обяснявам. Това е магическа игла. Може да се наложи да ми помогнеш с нея. Ще ти покажа как.
Към тях през поляната, намираща се около приказната сграда, се приближаваше група от някакви същества. Намираха се твърде надалеч, за да могат да бъдат описани. Единственото, което се забелязваше, бе че едното от тях изглеждаше по-високо от другите.
— По дяволите. — каза Джоунс. — Когато аз дойдох тук, пребродих наоколо и не можах да открия жива душа, а я сега само погледни тълпата, която идва към нас.
Пред другите тичаше някакво същество със слаба фигурка, което подскачаше, викаше от радост и се въртеше, с което изразяваше своето щастие.
— Мери! — викаше то. — Мери! Мери! Мери!
— Струва ми се, че това е Фидълфингърс — възкликна изумено Мери. — През цялото време се чудих, къде ли се е загубило това дяволче!
— Да не би да имаш предвид онова, което е правело заедно с теб топки от кал? — попита Корнуол.
— Точно това — каза Мери.
Тя приклекна и го извика. То дойде и се хвърли в обятията й.
— Те ми казаха, че идваш — изписка то, — но аз не можех да им повярвам.
То се освободи от нея и се отдръпна назад, за да я огледа.
— Ти си тръгна и сега си пораснала — каза обвинително Фидълфингърс. — Пък аз никога не пораснах.
— Питах за теб в Къщата на Магьосницата, но там ми казаха, че си изчезнал.
— От дълги години съм тук — каза малкото брауни. — Имам толкова много неща да ти показвам.
Останалите, които идваха насам да ги посрещнат, вече се бяха приближили достатъчно и можеше да се забележи, че те принадлежаха към Малкия народ — една танцуваща и подскачаща сбирщина от браунита, тролове, елфи и феи. Между тях вървеше някаква тържествена, човешка фигура, облечена в дълга, черна дреха. Черна калимявка покриваше главата и лицето й. Изглеждаше като че ли или тя нямаше лице или просто калимявката го закриваше и то изобщо не се виждаше. Около нея имаше някаква замъгленост и изглеждаше като че ли тя вървеше в мъгла, която сега разкриваше и същевременно укриваше вида й.
Когато се приближи към тях, тя спря и каза с глас не по-малко тържествен от дрехата й.
— Аз съм Пазителят и ви приветствам с Добре Дошли. Предполагам, че сте си имали проблеми с харпиите — понякога стават много ревниви.
— Ни най-малко — каза Хол. — Ние умело се справихме с тях.
— Ние не им обръщаме дължимото внимание — каза Пазителят, — защото имаме твърде малко посетители. Твоите родители, скъпа моя — обърна се той към Мери, — бяха тук преди няколко години и от тогава не сме имали други.
— Аз бях тук само преди няколко дни — каза Джоунс, — и вие не ми обърнахте никакво внимание. Струва ми се, че вие се опитахте да направите така, че това място да изглежда напълно необитаемо.
— Ние ви наблюдавахме, господине. — каза Пазителят. — Преди да ви се бяхме представили, трябваше да разберем какъв сте. Пък и вие ни напуснахте доста набързо…
— Вие казвате, че те са били тук — прекъсна го Мери, — моите родители. В такъв случай те вече не са, така ли?
— Те отидоха на едно друго място — каза Пазителят. — Аз ще ви разкажа за това, а също и за някои други неща, но малко по-късно. Надявам се, че сега всички вие ще се присъедините към трапезата ни, нали?
— Струва ми се — каза Госипър, — че наистина не би било зле да похапнем малко.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
Пазителят седеше на централното място на масата и сега стана ясно, че той действително нямаше лице. Под калимявката му, там, където би трябвало то да се намира, имаше пространство, запълнено с мъгла. От време на време на Корнуол му се струваше, че там вижда две много слаби, червеникави проблясъци, които биха могли да се вземат за очи.
Той не ядеше, а просто седеше там, докато те го правеха и им разказваше любезно за някакви незначителни неща и ги разпитваше за пътуването им. Говореше им за посевите, обсъждаше времето — изобщо, поддържаше разговора.
Не само около главата му, но и около него самия имаше някаква мъгла, мислеше си Корнуол. Той приличаше на някакъв призрак, който беше толкова нереален, че не би се учудил, ако изведнъж изчезнеше,
