— Кой ви каза? — ядосано запита той.
— Двама, чиито имена бяха Кейс и Прингъл — отговори Сътън. — Опитаха се да откупят книгата ми за вашата корпорация.
— Кейс и Прингъл изпълняват задача — каза Тревър. — Трябваше да се върнат…
— Няма да се върнат — осведоми го Сътън.
— Убили сте ги — равнодушно каза Тревър.
— Те първи се опитаха да ме убият — обясни Сътън. — Но аз не умирам лесно.
— Не съм им нареждал да го правят, Сътън. Вие сте ми необходим жив.
— Действуваха на своя глава — каза Сътън. — Щяха да продадат главата ми на Морган.
Изобщо не можеш да разбереш, помисли си Сътън, дали си го засегнал. Нито в погледа, нито пък в изражението на лицето настъпва някаква промяна.
— Благодаря ви, че сте ги очистили — рече Тревър. — Спестявате ми труда.
Отново хвърли кламер към мастилницата и този път улучи.
— Логично е корпорацията да прави планове за милион години напред — продължи той. — Така се създават условия за постепенното осъществяване на проекта, без прекъсвания, макар че персоналът от време на време се сменя.
— Почакайте малко — обади се Сътън. — Наистина ли има подобна корпорация, или само разправяте измислици?
— Корпорация има и аз съм човекът, който я оглавява — увери го Тревър. — Различните капиталовложители, които участвуват със средствата си, с течение на времето ще стават все по- многобройни. Особено когато им покажем нещо наистина значително.
— Имате предвид съдбата като привилегия единствено на човечеството, така ли?
Тревър кимна.
— Тогава действително ще имаме нещо, за което си струва да се говори. Истинска стока за продан. И важен аргумент по време на деловите обсъждания.
Сътън поклати глава.
— Не разбирам какво очаквате да спечелите.
— Три неща — отговори Тревър. — Богатство, власт и знания. Богатството, властта и знанието на цялата Вселена само за човечеството, разбирате ли? Всичко за една-единствена форма на живот. За хора като вас и мен. И от тези три неща знанието може би ще представлява най-голямата печалба, защото натрупаното, събрано и систематизирано знание ще ни донесе още повече богатство, власт и, разбира се, знание.
— Това е лудост — рече Сътън. — Ние с вас, Тревър, ще сме се превърнали в прах и дори епохата, в която живеем, ще бъде забравена, преди да се осъществи този проект.
— Забравяте за корпорацията.
— Не съм я забравил — възрази Сътън. — Но не мога да не мисля и за хората. Такива като мен, вас и всички останали.
— Тогава нека помислим и за тях — лицемерно се съгласи Тревър. — Един ден вашият живот ще пулсира в мозъка, кръвта и мускулите на някой от бъдещите съсобственици на Вселената. Неизброими трилиони форми на живот ще му служат, богатствата му ще бъдат неизмерими и ще разполага със знания, каквито ние с вас дори не сме сънували.
Сътън седеше безмълвно отпуснат на стола.
— Вие сте единственият човек, който ни пречи — каза Тревър. — Възприемете осъществяването на милионгодишен проект.
— На вас ви е необходима съдбата, а тя не е моя собственост, за да я раздавам — каза Сътън.
— Но вие сте човек, Сътън — настоя Тревър, без да повишава тон. — Принадлежите към човешкия род, а сега точно за него става дума.
— Съдбата е притежание на всички живи същества — заяви Сътън. — Не само на човека, но и на всяка друга форма на живот.
— Не е задължително — възрази Тревър. — Вие сте единственият, който знае истината. Само вие можете да съобщите фактите. И от вас зависи дали човекът ще бъде избраник на съдбата, или тя ще се превърне в мъничка, индивидуална съдбица на всяка пълзяща, крякаща и лигавеща се твар само защото била надарена с живот.
Сътън не отговори.
— Една ваша дума и всичко ще се нареди — продължи Тревър.
— Нищо няма да излезе от тези ваши кроежи — рече Сътън. — Помислете само за времето, за хилядите години, които ще изминат, дори при сегашната скорост на звездолетите ни, докато прекосят междугалактичното пространство. И то само до съседната галактика, а не до най-далечната.
Тревър въздъхна.
— Забравяте за умножаването на знанията, за което ви говорих. Тогава, драги, две плюс две няма да бъде четири, а много повече. В някои случаи хиляди пъти повече от четири.
Сътън уморено поклати глава.
Знаеше, че Тревър има право. Науката и техниката щяха да се развиват устремно, точно според предвижданията му. Стига хората да успеят да го сторят, дори знанията само на една галактика щяха…
— Една ваша дума ще сложи край на войната във времето — каза Тревър. — Само една дума и безопасността на човечеството ще бъде гарантирана завинаги. Защото сега на хората е нужно единствено знанието, което вие притежавате.
— Но то ще се различава от истината — възрази Сътън.
— Това няма никакво значение — заяви Тревър.
— Не ви е необходима помощта на съдбата, за да осъществите проекта си — рече Сътън.
— Но се нуждаем от подкрепата на цялото човечество — каза Тревър. — И затова ни трябва нещо значително, което да грабва въображението. Нещо достатъчно важно, за да ги накара да му обърнат внимание. А и тази идея, трансформирана до вселенски мащаби, ще ни помогне.
— Преди двадесет години щях да застана на ваша страна — каза Сътън.
— А сега? — запита Тревър.
Сътън поклати глава.
— Сега не. Защото зная много повече оттогава. Преди двадесет години бях човек, Тревър. А сега не съм много сигурен дали съм изцяло човек.
— Още не сме говорили за възнаграждението — напомни Тревър. — Но то се подразбира от само себе си.
— Не, благодаря — отказа Сътън. — Предпочитам да карам така.
Тревър замери с кламер мастилницата, но не улучи.
— Нещо май не върви — каза Сътън. — Процентът на попаденията съвсем намаля.
Тревър си избра друг кламер.
— Добре — каза той. — Ваша си работа. Но война има и ние ще я спечелим. Ужасно е да се воюва така, но ще направим всичко, което е по силите ни. Защото трябва да прикрием факта, че се води война. Нали разбирате, в Галактиката цари мир и спокойствие под властта на благосклонното човечество. Можем да спечелим и без вас, Сътън, но с ваша помощ щеше да ни е по-лесно.
— И сега ще ме пуснете на свобода? — с престорено удивление попита Сътън.
— Разбира се — отвърна Тревър. — Излезте навън и още малко си поблъскайте главата в стената. Накрая ще се уморите и ще се откажете, напълно изтощен. Тогава ще се върнете тук, за да ни дадете онова, което искаме.
Сътън се изправи.
Постоя така за миг в нерешителност.
— Какво чакате още? — попита Тревър.
— Само едно нещо ме озадачава — рече Сътън. — Книгата по някакъв начин някъде вече е написана. Съществуването й от почти петстотин години насам е общоизвестен факт. Как тогава ще промените това? Ако сега напиша всичко отначало така, както искате вие, ще бъде променен целият начин на живот на хората…
