Безшумно свърна от пътя и пое надолу през пасбището по следите на човека, запътил се към скалистия бряг на реката. Мисълта му бързо го откри сред мрака и започна да го дебне като хрътка, подушила мечка.
Настигна го секунди след като бе навлязъл в гората и оттук нататък поддържаше разстояние от няколко крачки, като стъпваше предпазливо, да не би някоя суха съчка или пък шумоленето на храстите да издадат присъствието му.
Корабът се намираше на дъното на дълбока клисура. По даден знак светлините му се запалиха и входният люк се отвори. Показа се друг човек, който се взря в мрака.
— Ти ли си, Гус? — провикна се той.
Другият го изруга.
— Кой друг мислиш, може да броди из тия пущинаци посред нощ?
— Вече бях започнал да се безпокоя — обясни човекът до люка. — Доста се забави. Тъкмо щях да тръгвам да те търся.
— Стига с твоите безпокойства — изръмжа Гус. — До гуша ми е дошло и от теб и от това затънтено място. Оттук нататък Тревър да си търси друг за тая работа.
После се изкачи по стъпалата и влезе в кораба.
— Хайде, тръгвай — лаконично, нареди той. — Да се махаме оттук.
Обърна се, за да затвори люка, но Сътън вече беше го изпреварил.
Гус отстъпи две крачки назад, блъсна се в един от закрепените за пода столове и се спря ухилен.
— Я гледай — рече той. — Хей, Пинки, виж кой ни е дошъл на гости.
Сътън мрачно се усмихна.
— Ако господата не възразяват, ще се повозя малко с тях.
— Ами ако възразяваме — запита Пинки.
— Аз ще пътувам с този кораб — заяви Сътън. — Дали с вас или без вас, за мен е все едно. Избирайте.
— Това е Сътън — обясни Гус на Пинки. — Прочутият мистър Сътън. Тревър ще се зарадва, като ви види, Сътън.
Тревър… За трети път вече споменаваха името, а някъде другаде много отдавна също го беше чувал. Застанал с гръб, опрян в затворения люк, си припомни друг кораб с други двама души в него.
— Тревър ли? — бе казал някога Кейс или може би Прингъл. — Ами че Тревър е шефът на корпорацията.
— От години чакам с нетърпение да се срещна с мистър Тревър — каза Сътън. — Двамата има да обсъждаме доста неща.
— Да тръгваме, Пинки — нареди Гус. — И изпрати съобщение. Тревър сигурно ще иска да ни посрещне с почести. Връщаме обратно не кой да е, а Сътън.
42
Тревър взе един кламер и замери с него мастилницата на бюрото. Кламерът потъна в мастилото.
— Ставам все по-добър — каза Тревър. — От десет хвърляния седем са вътре. А беше време, когато от десет седем бяха вън.
После погледна изпитателно Сътън.
— Не се различавате от другите хора — забеляза той. — Значи мога да разговарям с вас и да ви накарам да разберете.
— Нямам рога, ако това имате предвид — каза Сътън.
— Нито пък ореол — допълни Тревър. — И това ме радва.
Пак замери с кламер мастилницата, но не улучи.
— Седем от десет — повтори той.
Направи нов опит и този път успя. Мастилото се разплиска навън и изпръска бюрото.
— Сътън — продължи Тревър, — вие знаете почти всичко за съдбата. Смятате ли, че има форми на живот, предопределени от съдбата да ръководят другите?
Сътън сви рамене.
— Използвате остарял термин. Елементарна пропаганда, типична за деветнайсетия век. В една страна дори са я превърнали в баналност.
— Ами, пропаганда — рече Тревър. — По-скоро психология. Повтаряш непрекъснато едно нещо и след известно време всички започват да го вярват. Дори и вие самият.
— Предполагам, че избраниците на съдбата са хората, нали така? — каза Сътън.
— Естествено — потвърди Тревър. — В края на краищата ние сме онези, които знаят как най-добре да я използват.
— Пропускате нещо — заяви Сътън. — На хората това вече не им е нужно. Те и така се мислят за велики, непогрешими и богоподобни. Затова няма нужда да ги агитирате.
— Прав сте — съгласи се Тревър. — Но ако не гледаме напред в бъдещето, а само в нашето време.
После изведнъж насочи пръст към Сътън:
— Когато завладеем Галактиката изцяло, какво ще правим после?
— Ами, не знам — започна неуверено Сътън. — Предполагам…
— Точно така — прекъсна го Тревър. — Нямате представа. И човечеството не знае.
— Но какво ще се промени, ако ние сме избраниците на съдбата? — запита Сътън.
Тревър снижи гласа си почти до шепот.
— Има и други галактики, Сътън. Дори по-големи от нашата. Много други галактики.
„Велики боже!“ — помисли си Сътън.
Отвори уста да каже нещо, после се отказа и остана да седи неподвижно на мястото си.
Шепотът на Тревър го шибна откъм другата страна на бюрото.
— Зашеметяващо, нали? — запита той.
Сътън искаше да отговори високо, но гласът му също се снижи до шепот.
— Тревър, вие сте луд. Съвсем луд.
— Поглед в перспектива — каза Тревър. — Ето какво ни трябва. И абсолютна, непоклатима вяра, че човекът е избраник на съдбата, твърдо убеждение, че той е предопределен да завладее не само тази, но и всички останали галактики, цялата Вселена.
— Май няма да го доживеете — подигравателно рече Сътън.
— Разбира се, че не — съгласи се Тревър. — Нито пък вие. Няма да го доживеят и нашите внуци, нито пък техните.
— Ще минат милион години — каза Сътън.
— Много повече — спокойно каза Тревър. — Нямате представа какви са размерите на Вселената. След един милион години едва ще сме понабрали скорост…
— Тогава защо, за бога, седим тук и приказваме на вятъра?
— Елементарна логика — заяви Тревър.
— Няма никаква логика в това да кроиш планове за цял милион години напред — възрази Сътън. — Човек може да планира собствения си живот и това донякъде е логично. Или живота на децата си… а може би и живота на внуците си. По-нататък вече няма логика.
— Сътън, чували ли сте някога за корпорацията? — попита Тревър.
— Да, разбира се, но…
— Тя може да крои планове за милион години напред — прекъсна го Тревър. — И то съвсем логично.
— Корпорацията не е човек — възрази Сътън. — Нито е живо същество.
— Напротив — настоя Тревър. — Корпорацията е жив организъм, състоящ се от хора и създаден от тях, за да осъществява целите им. Тя е жизнено, действено понятие, което се предава от поколение на поколение, за да се осъществи грандиозният проект, който надхвърля рамките на един човешки живот.
— Корпорацията ви се занимава и с книгоиздаване, нали? — попита Сътън.
Тревър зяпна от удивление.
