Чудесен план… само че не успя.
Поне да бях казал на робота от информацията, помисли си Сътън. Сигурно е от нашите и щеше да съобщи където трябва. Седеше, опрял гръб на дървото, загледан към речната долина, замъглена от синевата на циганското лято. Долу в полето кафеникавите и златистите царевични кръстци наподобяваха индиански колиби, скупчени на топло една до друга в очакване на зимата. Далеч на запад стръмните брегове на Мисисипи бяха като морав облак, прилегнал над земята. На север златните поля преминаваха в ниски хълмове, които се издигаха чак до обгърнатата в мъгла линия, където свършва земята и започва небето, макар че бе невъзможно да се различи разделящата ги линия, нямаше ясно очертана граница между тях.
Сойка се спусна от небето и кацна върху огрян от слънцето стълб на оградата. Опашката й нервно потрепна и тя пискливо загълча, разсърдена на всичко наоколо.
От един кръстец се подаде полска мишка, погледна за миг с малките си лъскави очички към Сътън, после изцвърча от внезапна уплаха и се мушна обратно в шумата, безумно разтревожена и вирнала високо извитата си като примка опашка.
Обикновени животинки, помисли Сътън. Мънички, прости, пухкави животинки, които също щяха да са на моя страна, ако само знаеха. Сойката и полската мишка, бухалът, ястребът и катеричката. Всички образуват едно братство — братството на живота.
Дочу как мишката шумоли в кръстеца и се запита какво ли представлява мишият живот. Навярно е изпълнен с трепет и страх, постоянен, всепоглъщащ страх от другите животни. Страх от бухала, ястреба, норката, лисицата и скункса. Страх от човека, котката и кучето. Страх от човека, повтори той. Всички се боят от него. Защото той е наплашил всичко живо.
После идва гладът или поне страхът и заплахата от глад. Както и стремежът за размножаване. Също така неотложните нужди и радостта да живееш, трепетът, когато тичаш, удоволствието да си с пълен търбух, сладостта на съня… и какво друго? Какво още може да има в живота на една мишка?
Сгуши се, скрит в безопасност, и чувствуваше, че всичко е наред. Мястото бе сигурно, храна имаше достатъчно, както и подслон за зимните студове. Знаеше за тях не толкова от собствен опит през минали зими, колкото по инстинкт, наследен от много поколения, треперили и загивали от студ.
Чуваше как други като него шумолят наоколо, заети с работите си. Вдъхна сладкия аромат на изсушената от слънцето трева, с която си правеха топли и удобни гнезда за спане. Замириса му и на царевични зърна и сочни семена от плевели, обичайната му храна.
Всичко е наред, мислеше си той. Всичко е както трябва. Но трябва да си бдителен, защото отпуснеш ли се, опасности винаги има. А всички ние сме толкова беззащитни, крехки и приятни на вкус. Драскането на лапи в мрака предвещава надвиснала беда, а свистенето на криле е истинска песен на смъртта.
Притвори очи, подпъхна лапички под тялото и обви опашка около себе си… Както седеше, опрял гръб в дървото, Сътън се вкамени, изведнъж проумял, без да знае точно как, какво се бе случило с него.
Помнеше как бе притворил очи, бе подпъхнал лапички под себе си и се беше обвил с опашка. Изпитал бе простите страхове и елементарното, безхитростно задоволство на друго същество… Същество, което се крие в царевичака далеч от хищни лапи и криле, спи сред ароматната, изсушена от слънцето трева, и чувствува смътното, но жизненоважно щастие да знаеш със сигурност, че разполагаш с храна, топлинка и подслон.
И не само бе почувствувал или узнал това, но дори беше се превърнал в мъничкото създание, приютено в царевичака. А в същото време си бе останал Ашър Сътън, седнал с гръб, опрян на високата грубокора хикория и отправил поглед към есенната долина.
Бяхме двама, каза си той. Сътън-човекът и Сътън-мишката. И тези двама бяха съвсем отделни личности. Но мишката, истинската мишка не подозираше това. В противен случай, ако тя бе разбрала, щях да знам и аз, тъй като бях и човек, и мишка.
Седеше тихо, без да помръдва, измъчван от любопитство Любопитство и страх, страх от скритите нечовешки способности на собствения си мозък.
Докара кораба от Лебед, съживи се, след като го убиха, завъртя зарчетата да покажат две шестици.
А сега пък това!
Човек се ражда с тяло и съзнание, чийто функции са многобройни и сложни. Необходими са му доста години, докато напълно ги опознае и овладее. Месеци изминават, преди да стъпи несигурно на крака и произнесе първите думи, а после с години усъвършенствува мисълта и логиката си, за да ги превърне в прецизни инструменти… и понякога, каза си Сътън, изобщо не успява.
При това постоянно го напътствуват опитни наставници… отначало родители, после учители, лекари, служители на религията и учени и всички останали, които човек среща. Всички хора, всички взаимоотношения, всички сили са насочени към превръщането му в обществена личност, която може да оползотвори талантите си както за собственото си добро, така и за благото на общество, което го ръководи и не му позволява да се отклони от правия път.
Също и наследствеността, помисли си Сътън, наследствената памет и навикът да мислиш и постъпваш по определен начин и традициите, създадени от другите, и правилата, продиктувани от мъдростта на вековете.
Нормалният човек разполага с едно тяло и един разум и бог ми е свидетел, че те са му напълно достатъчни. А аз фактически притежавам нещо като второ тяло и дори може би още един разум, но за тях нямам нито наставници, нито пък наследствена памет. Затова още не зная как да ги използувам. Все едно че едва сега прохождам и откривам постепенно своите възможности. По-късно, ако живея достатъчно дълго, навярно ще се науча и да ги прилагам както трябва.
Но има грешки, които са неизбежни. След като проходи, детето често се препъва, а думите, които произнася, отначало само наподобяват истинските и то няма достатъчно знания, за да не изгори пръстите си със запалената клечка кибрит.
— Джони! — извика той. — Обади се, Джони!
— Да, Аш?
— Ще има ли и друго, Джони?
— Имай търпение — отвърна Джони. — Не бива да ти казвам. Трябва сам да разбереш.
40
Андроидът детектив каза:
— Проверихме Бриджпорт назад чак до двехилядната година и се убедихме, че нищо особено не се е случвало там. Селището е било затънтено и събития от световен мащаб не са ставали.
— Не е задължително да е нещо голямо — възрази Ева Армър, — може и да е съвсем незначително, но все пак достатъчно като следа. Например някоя дума от бъдещето, която Сътън е употребил, изпускайки се неволно, а другите са я чули и усвоили. След няколко години подобна дума може да стане част от местния диалект.
— Проверихме и най-дребните неща, мис — увери я детективът. — Изследвахме всяко възможно отклонение, което би загатнало, че Сътън е бил там. Използвахме най-ефикасни методи, но не открихме нищо. Абсолютно нищо. Изобщо няма никакви следи.
— И все пак сигурно е там — настоя Ева. — Роботът от информационния център е разговарял с него. Сътън е питал за Бриджпорт. Следователно мястото го е интересувало.
— Но това не означава, че е възнамерявал точно там да отиде — отбеляза Хъркимър.
— Все някъде е отишъл — рече Ева. — Къде?
— Изпратихме толкова детективи, колкото бе възможно, без да будим подозрения на самото място и в бъдещето — обясни детективът. — Хората ни направо се блъскаха един в друг. Изпращахме ги като пътуващи книжари, точилари на ножици или пък като хора, които си търсят работа. Проверихме щателно всеки дом в радиус от двадесет мили, отначало през двадесет години, а после, като не открихме нищо, през десет и накрая през пет. Ако имаше дори една дума или някакъв слух, непременно щяхме да се натъкнем на тях.
— Казваш, че сте проверили всичко до двехилядната година в миналото — обади се Хъркимър. — А
