пожелаят. Без тяхна помощ не бихте задържали и педя земя извън Слънчевата система.
— Що се отнася до Империята — те винаги ще бъдат на наша страна — заяви уверено Дийн. — Може да се борят срещу нас по въпроса за съдбата, но няма да ни изменят, защото без нас те не могат да съществуват. Както знаете, те не могат да се размножават, нито пък да се произвеждат. Хората са им необходими, за да съществува расата им и за да подменят негодните индивиди с нови.
И той се ухили.
— Докато не се научат да се възпроизвеждат, андроидите ще бъдат с нас и ще работят за нас. Отказът означава самоубийство.
— Не разбирам само как различавате онези, които воюват с вас, от съюзниците си — каза Сътън.
— Там е работата — каза Дийн. — Просто не можем. В противен случай отдавна да сме приключили с тази противна война. А сега андроидът, който вчера се е сражавал с вас, утре може да ви лъска обувките. И как ще разберете? Просто е невъзможно.
Взе малко камъче и го запрати в тревата.
— Сътън, от подобна война може направо да откачиш — каза той. — Дори истински сражения няма, а само тук-там отделни схватки, когато някой отряд със специално предназначение, изпратен да извърши корекция във времето, бъде причакан от друг, чиято цел е да му попречи.
— Както аз ви попречих — каза Сътън.
— Какво? — учудено запита Дийн, а после изведнъж се развесели. — Да, разбира се, както вие ми попречихте.
Само допреди миг Дийн седеше, опрял гръб в кораба, сякаш с намерение още дълго да разговаря, но изведнъж тялото му се разгъна като пружина и той скочи напред към ключа, който Сътън държеше.
Сътън реагира инстинктивно, впи пръстите на краката си в земята и напрегна мускули, за да се изправи, а ръката му понечи да отдръпне ключа настрана.
Но Дийн имаше цяла секунда преднина.
Сътън усети как ключът бе изтръгнат от ръката му, видя как проблясва на слънцето, когато Дийн замахва нагоре, за да нанесе удара.
Устните на Дийн се раздвижиха и докато се навеждаше с вдигнати над главата ръце, за да се предпази, Сътън разбра какво казва той:
— А вие мислехте, че ще бъда аз!
В главата му избухна болка и с мигновено учудване осъзна, че пада, а земята се надига срещу него, за да го блъсне в лицето. После нямаше земя, а само мрак, сред който Сътън пропадаше в продължение на цяла вечност.
37
Измамен!
Измамен от един хитрец, роден петстотин години след него.
И от едно писмо, написано преди шест хиляди години.
Измамен, призна Сътън, от собствената си недосетливост.
Изправи се и седна, хванал с ръце главата си, и усети как лъчите на следобедното слънце стоплят гърба му. Откъм къпиновия храсталак се носеше пискливата песен на дрозд, а вятърът шумолеше из царевичака.
Измамен и хванат в капан, каза си Сътън.
Махна ръце от главата си и сред изпомачканата трева видя окървавения гаечен ключ. Разпери пръсти и по тях също имаше кръв… топла и лепкава кръв. Докосна леко и внимателно темето си и напипа сплъстената коса.
Съвпада, каза си той. Всичко съвпада.
Ето ме тук и ключът е тук, недалеч отвъд оградата се намира нивата, а царевицата е израснала до над коляно този чуден следобед на 4 юли 1977 година.
Кораба го няма и след някой друг час Джон Х. Сътън ще се заклатушка надолу по хълма, за да зададе пропуснатите въпроси. А след десет години ще напише писмо и в него ще разкаже за подозренията си към мен и в същия този миг аз ще бъда на двора и ще изпомпвам вода за пиене.
Сътън стъпи на крака, като се олюляваше, и застана прав в безлюдния следобед — високо горе над скалистия хребет се извиваше дъгата на небесния свод, а ниско долу в подножието на склона криволичеше реката.
Побутна с крак ключа и си помисли: Бих могъл да променя събитията, като прибера ключа. Джон Х. никога няма да го намери и след като едно нещо е променено, крайният резултат може да е различен.
Погрешно изтълкувах писмото, помисли си той. Сигурен бях, че потърпевш ще е другият, а не аз. Никога не съм допускал, че моята кръв ще се окаже върху ключа и аз ще бъда крадецът на дрехите от простора.
И все пак някои неща не съвпадаха. Собствените му дрехи още бяха на гърба му и нямаше нужда да краде. Корабът му е още на дъното на реката, така че не се налага да остава в миналото.
И все пак това се е случило някога преди, иначе нямаше да има писмо. Писмото го бе накарало да дойде тук и е било написано, защото е бил тук, така че сигурно е идвал. И тогава е останал… останал е, защото не е могъл да се измъкне. Този път обаче ще се завърне, тъй като няма защо да остава.
Още една възможност, помисли си той. Дадена ми е още една възможност.
Но едва ли е така, защото ако е имало втори път, старият Джон Х. щеше да знае. И освен това не може да има втори път, защото точно днес е денят, когато Джон Х. е разговарял с човека от бъдещето.
Сътън разтърси глава.
Всичко се е случило само веднъж и, разбира се, сега.
Нещо ще се случи, каза си той. Нещо, което ще ми попречи да се върна. По някакъв начин ще бъда принуден да открадна дрехите и в края на краищата ще отида във фермата, за да ги питам дали се нуждаят от ратай за жътвата. Защото така е станало преди. И не може да се промени.
Сътън отново побутна с крак ключа, размишлявайки.
После се обърна и тръгна надолу. Когато навлезе в гората, погледна назад през рамо и видя как старият Джон Х. слиза по хълма.
38
Цели три дни Сътън работи усилено, за да разчисти тоновете пясък, които непостоянните и бързи подводни течения бяха натрупали върху кораба. След третия ден той се убеди, че задачата е непосилна, защото, едва разчистил малко пясък, течението довличаше още и още.
Оттук нататък насочи усилията само към разчистване на входния люк и след още един ден и безброй срутвания на прокопаното постигна целта си. Изтощен се вкопчи в метала на кораба. Поемам риск, каза си той. Но се налага. И наистина невъзможно бе да измъкне кораба с помощта на двигателите. Знаеше, че дюзите са натъпкани с пясък и да се опита да включи стартовите двигатели означаваше той и корабът, и голяма част от околността просто да се изпарят сред ослепителния блясък на ядрената експлозия.
Но той бе вдигнал кораба от повърхността на онази планета от Лебед и го бе управлявал единадесет светлинни години само със силата на разума. Бе накарал зарчетата да покажат две шестици.
Може би, каза си той, ще успея. Може би… Имаше тонове пясък, а Сътън бе уморен до смърт, въпреки че дублиращата нечовешка система на обмяна функционираше безотказно.
Хвърлих две шестици, каза той.
Направих го и съм сигурен, че беше по-трудно от това, което трябва да направя сега. Макар че тогава се изискваше повече умение, а сега е необходима сила… Ами ако не ми стигнат силите?
Голяма сила ще е необходима, за да се повдигне погребаният под пясъчния насип кораб. И то не мускулна, а умствена.
Разбира се, каза си той, ако не успее да измъкне кораба, той все пак би могъл да използва темпоралния двигател и да го премести шест хиляди години напред в бъдещето, без да го помръдва. Макар че подобна маневра също крие опасности, за които не искаше да мисли. Защото при движението във времето корабът
