бе застрашен от всички прищевки на реката през тези шест хиляди години.
Посегна с ръка за ключа, окачен на верижка на шията му.
Но верижката я нямаше.
Внезапен ужас затъмни разума му и за миг Сътън се вкамени.
Джобовете, помисли си той, но докато ги опипваше, знаеше с абсолютна сигурност, че няма надежда. Защото никога не носеше ключове по джобовете си. Верижката на шията бе много по-сигурно място.
И все пак търсеше, отначало трескаво, а после с мрачно хладнокръвно усърдие.
В джобовете нямаше ключ.
Верижката се е скъсала, помисли си той, обзет от безумно отчаяние. Скъсала се е и ключът е паднал вътре в дрехите ми. Опипа се внимателно от глава до пети, но нищо не намери. Тогава бавно свали ризата си, като старателно търсеше липсващия ключ. После я захвърли настрана и седна, смъкна панталоните и започна да търси ключа из гънките и дори ги обърна наопаки.
Ключа го нямаше.
Запълзя на четири крака, като ровеше сред пясъка на речното дъно под слабата светлина, процеждаща се през буйните води.
След около час се отказа.
Подвижните, носени от течението пясъци бяха затрупали прокопания до люка изкоп, но това вече нямаше значение, защото без ключ не можеше да проникне в кораба.
Ризата и панталоните отдавна бяха отнесени от течението.
Изтощен и победен, Сътън пое към брега, като с мъка си пробиваше път през напористите води. Когато главата му се показа на повърхността, първите вечерни звезди вече проблясваха на изток.
Седна на брега и опря гръб в едно дърво. Пое си дъх, после още веднъж, накара сърцето да затупти един път, два пъти, три пъти… и организмът му отново премина към човешкия метаболизъм.
Реката шумеше наблизо и сякаш му се присмиваше гърлено на непознатия си език. В гористата долина совата подхвана отмерената си задъхана песен. Светулки танцуваха в мрака между храстите.
Ухапа го комар и Сътън замахна, но не можа да го убие.
Трябва да преспя някъде, помисли си. В сеновала над някой обор. А и малко храна ще трябва да открадне от околните градини, защото стомахът му е съвсем празен. После дрехи.
Поне знаеше къде ще намери дрехи.
39
В неделите го налягаше самотата. През седмицата човек имаше работа — физически труд — безкраен и изнурителен, но необходим, за да си осигури препитанието от земята. Оран, засяване, грижи за посевите и накрая жътва сечене на дърва, правене на огради, ремонт на машините — все неща, чието извършване изисква мускулна сила, загрубели ръце и схванат от превиване гръб, тежък труд под жаркото слънце или пък на шибащия леден вятър, пронизващ до мозъка на костите.
Работеше по шест дена в седмицата и трудът притъпяваше болката, породена от самотата и спомените, а вечер след усилния ден сънят идваше бързо и беше сладък. Случваше се дори да изпитва интерес и задоволство от работата не само заради успокоителното й въздействие. Един поглед към редицата от току- що забити стълбове за ограда бе достатъчен да го преизпълни с чувство на скромно тържество. Пожънатите ниви, прахът върху мотиката, ухаещите на лято златни стърнища и потракването на сноповръзвачката се превръщаха в истински символи на изобилието и радостта от живота. Имаше мигове, когато блесналите под сребристия пролетен дъжд розови цветове на ябълките се превръщаха в див езически химн — възхвала на възраждането на земята, скована от зимния мраз.
Шест дни човек работеше усилно и не му оставаше много време за размисъл. На седмия почиваше и се бореше със самотата и тъжните мисли, породени от безделието.
Не тъгуваше за хората, нито за света, който бе напуснал, защото този свят беше по-добър и по-близо до земята и до живота и по-спокоен, много по-спокоен, отколкото в далечното бъдеще. И все пак тъгата му натякваше, обвиняваше го и му напомняше, че го чакат дела, дела, които може би щяха да останат несвършени завинаги, че има задача, която при това положение едва ли някога ще бъде изпълнена.
В началото имаше надежда.
Сигурно, мислеше си Сътън, ще ме търсят. Сигурно ще намерят някакъв начин да ме открият. Тази мисъл го утешаваше и му носеше душевен мир, а той здраво се държеше за нея и не искаше да се замисля по- дълбоко и да я анализира. Защото разбираше добре дори когато се утешаваше с нея, че тя представлява едно обобщение и няма да издържи на задълбочен анализ, че се основава на вярата и на желанията му и въпреки огромната утеха, която му носеше, можеше да се окаже крехка като стъклена дрънкулка.
Миналото не може да бъде променено напълно, спореше със себе си той. Може да се правят само някои незначителни промени. Леко почукване тук, малко дялване там, но в общи линии си остава същото. Ето защо съм тук и тук ще остана, докато старият Джон Х. напише писмото до себе си. В него се съдържа миналото, то ме доведе тук и ще ме задържи до момента, в който бъде написано. Дотогава събитията трябва да следват непроменени своя ход, защото до този момент, поне що се отнася до мен, миналото е известно. От мига, в който писмото бъде завършено, миналото става неизвестно, може само да се предполага за следващите събития. След като писмото е написано, поне с мен всичко може да се случи.
Въпреки че още докато си мислеше всичко това, Сътън трябваше да признае, че тези разсъждения са погрешни. Защото известно или не, разбулено или пък не, миналото е определена последователност от събития. Защото то вече се е случило. Той живее сега във време, приело определена, неподлежаща на изменение форма.
А дори и в този извод се криеше надежда. Макар миналото да оставаше неизвестно, предположението, че поначало всичко случило се е неизменяемо, даваше известни основания за надежди. Защото някога, някъде той бе написал книгата. Тя съществуваше в бъдещето, значи я е написал, въпреки че досега това все още не беше станало. Но у него бяха попаднали два екземпляра, а това означава, че от гледна точка на бъдещето книгата представлява определен факт в структурата на миналото.
Все някога, каза си Сътън, ще ме намерят. Преди да е станало твърде късно.
Сигурно ще ме търсят и ще ме открият. Длъжни са да го направят.
Но на кого всъщност разчитам, запита се откровено той.
На Хъркимър — андроид.
И Ева Армър — жена.
Двама души…
Но не са само те двамата. Положително има и други. Зад тях като призрачна, безлика армия стоят всички андроиди и роботи, създадени от човека. Тук-там има и някой човек, прозрял правотата на твърдението, че човечеството не бива да се обявява за най-висше творение на природата; разбрал, че хората ще придобият по-голямо величие, ако заемат мястото си сред другите живи създания като обикновена форма на живот, призвана да показва пътя, да учи и да бъде приятел, вместо да ги покорява и управлява и да се поставя над тях.
Двамата, разбира се, ще го търсят, но къде? Как ще се досетят сред необятното пространство и време кога и къде да го търсят?
Спомни си за робота на информационния център, който би могъл да им каже, че е питал за древното градче Бриджпорт. Така ще научат мястото. Но няма кой да ги осведоми за годината.
Защото никой не знаеше за писмото… Абсолютно никой. Спомни си как сухото, ронливо хилядолетно лепило се бе посипало върху ръцете му като бял прашец, когато разпечатваше плика с нокът. Няма съмнение, че никой не е чел писмото от написването му до деня, когато самият той беше го отворил.
Сега разбираше, че е трябвало да уведоми някого за намеренията си, да съобщи точно къде отива и какво смята да прави. Но той бе толкова самоуверен и всичко му изглеждаше съвсем просто, планът му се струваше великолепен.
Великолепен по своята простота. Да причака ревизиониста, да го удари с ключа, да вземе кораба му и да се отправи вместо него в бъдещето. Сигурен беше, че няма да е много трудно. Някой андроид щеше да му помогне при промяната на външността, в кораба щеше да намери документи за самоличност, а андроидите от бъдещето щяха да го информират за всичко, което трябваше да знае.
