на по-големите дървета. Отнякъде се обади катеричка, настанила се на някой клон, и забърбори полуядосано-полувъзторжено на изгряващото слънце.
Сътън с мъка се промъкваше нагоре по каменистата клисура, издълбана от реката. От време на време вървеше изправен, но по-често му се налагаше да пълзи нагоре на четири крака, вкопчил се здраво в скалата.
Често спираше и почиваше със забити в земята токове, опрял гръб на някое дърво, и бършеше стичащата се по лицето му пот. В долината под него реката, която отблизо изглеждаше мътна и тинеста, сега бе толкова синя, че можеше да съперничи със синевата на небето, което се отразяваше в нея. Въздухът бе кристално чист, по-прозрачен от когато и да било. В необятната въздушна шир между синьото небе и синята река като камък полетя надолу ястреб и на Сътън му се струваше, че може да различи дори отделните перца върху прибраните към тялото криле.
Веднъж в една пролука между дърветата той зърна процеп в скалите и разбра, че е достигнал мястото, за което старият Джон Сътън споменаваше в писмото си.
Слънцето бе изгряло само преди два часа и все още имаше време. Времето бе предостатъчно, тъй като Джон Сътън бе разговарял с непознатия час или два, а после бе отишъл да обядва.
Оттук нататък, след като вече виждаше процепа в скалите, Сътън нямаше защо да бърза. Той се изкачи на върха, откри камъка, за който пишеше древният му прародител, и видя, че наистина е удобен за сядане.
Настани се върху него, отправи поглед към долината, а сянката наистина бе благодатна.
Тук цареше тишина, както бе писал и Джон Сътън.
Тишина… успокояваща, величествена гледка… странна триизмерна реалност на пространството, увиснало, сякаш живо, над речната долина. И някакво странно, удивително чувство на очакване да се случи нещо.
Той погледна часовника си. Беше девет и половина, затова стана от камъка, скри се зад един храст и зачака. Почти незабавно се разнесе тихият, свистящ звук на двигатели и един кораб започна да се снижава. Малък, едноместен апарат, който се спускаше между дърветата, за да кацне в пасбището, недалеч от оградата.
От кораба излезе човек, облегна се на него и заоглежда небето и дърветата, сякаш искаше да се убеди, че е пристигнал на местоназначението си.
Сътън тихо се засмя.
Мизансценът е готов, помисли си той. Внезапно появяване с повредена машина. Изобщо няма нужда да обясняваш присъствието си. Само чакаш някой да дойде и да те заговори. Най-естествена среща. Не се налага да го търсиш. Той те вижда, сам идва при теб и, разбира се, започва разговор.
Защото едва ли е много умно да се отправиш към къщата, да почукаш на вратата и да кажеш:
— Дойдох да понауча някоя и друга скандална историйка за семейство Сътън. Мога ли да седна, за да си поговорим?
Друго е да се приземиш в пасбището с повреден апарат и отначало да разговаряш за реколтата и пашата, за времето и тревата и чак накрая да насочиш разговора към някои лични и семейни дела.
Човекът бе извадил гаечен ключ и почукваше с него по кораба.
Сигурно вече е време.
Сътън се надигна на ръце и загледа през гъстите преплетени клони на лешниковия шубрак.
Джон Х. Сътън слизаше по склона, човек с голямо шкембе, подстригана бяла брада и овехтяла черна шапка. Пристъпваше тежко, с клатушкаща се походка.
35
И така, това било неуспехът, мислеше Ева Армър. Ето какво изпитва човек, когато се провали. Пресъхнало гърло, тежест в сърцето и умствено изтощение.
Отчаяна съм, каза си тя и с право. Макар че умората от борбата и неуспехите притъпява острата болка на отчаянието.
— Психоиндикаторът в кабинета на Адамс е спрял — беше й съобщил Хъркимър. После екранът бе угаснал, тъй като той бе изключил видеофона.
От Сътън няма нито следа, а психоиндикаторът е спрял.
Това означава, че Сътън е мъртъв, което е невъзможно, защото от историята се знае, че той е написал книгата, а до този момент тя още не е написана.
Макар че на историята не може много да се вярва. Може събитията да са неправилно подредени. Може да са преписани грешно или грешно да се тълкуват, или пък да са разкрасени от човек с прекалено развито въображение. Трудно е да се съхрани истината, когато митовете и легендите са често пъти по- правдоподобни и затова по-приемливи от нея.
Ева знаеше, че поне половината от биографията на Сътън е недостоверна. И все пак имаше някои истини, които бе невъзможно да се фалшифицират.
Някой бе написал книгата и той трябва да е бил Сътън, тъй като никой не знаеше езика на ръкописа, а самите думи излъчваха искреността на автора.
Сътън наистина ще умре, но не на Земята или пък някъде в Слънчевата система. И не на шестдесетгодишна възраст. Смъртта ще го настигне на планета, кръжаща около далечна звезда, и то след много, много години.
Тази беше истината и трудно можеха да я изопачат. И тя ще се смята за истина, докато някой успее да я опровергае.
И все пак психоиндикаторът беше спрял.
Ева стана от стола, прекоси стаята и отиде до прозореца, който гледаше към градините на хотел „Орион“. В храстите с къси студени припламвания проблясваха светулки, а закъснялата луна тъкмо се подаваше иззад облак, приличащ на пухкав хълм.
Толкова много труд на вятъра, помисли си тя. Толкова години подготовка. Андроиди без татуировка на челото, чиято външност по нищо не се отличаваше от тази на хората, за които ги представяха. И други, белязани, но различни от произведените в лабораториите на осемдесетото столетие. Дълбоко законспирирани шпионски мрежи, чакащи деня, когато Сътън ще се завърне. Дълги години, през които бяха си блъскали главите над архивите от миналото, като се опитваха да разграничат истината от полуистините и явните грешки.
Години на дебнене, изчакване, борба с контраразузнаването на ревизионистите и подготвяне на решителния удар. И предпазливост, винаги предпазливост. Защото в осемдесетия век не биваше да узнаят, нито дори да заподозрат нещо.
Но имаше и непредвидени фактори.
Морган беше се върнал във времето, за да убеди Адамс, че Сътън трябва да умре.
А двама души бяха ги причакали на астероида.
Макар че тези две събития не можеха да обяснят случилото се. Изглежда, имаше и друг фактор.
Ева стоеше до прозореца, загледана в изгряващата луна, и дълбоки бръчки на размисъл пресичаха челото й. Чувствуваше се много уморена и не беше в състояние да мисли за нищо.
Освен за поражението.
Поражението би обяснило всичко.
Сътън може да е мъртъв и това означава поражение, пълно и окончателно поражение. И победа за една клика бюрократи, която бе твърде плаха и същевременно много подла, за да вземе активно участие в борбата около книгата. Клика, стремяща се да запази на всяка цена статуквото и готова да унищожи достиженията на мисълта за цели столетия, само и само човекът да задържи своите позиции в Галактиката.
Ева знаеше, че подобно положение е по-лошо дори от евентуалната победа на ревизионистите. Защото, ако спечелеха те, все пак ще има книга и човечеството ще узнае, че съществува съдба. А това, каза си тя, е по-добре, отколкото изобщо да не подозират нищо.
Зад гърба й избръмча видеофонът, тя се обърна и забърза към него.
Един робот каза:
