моите прадеди, преувеличени многократно, ще опетнят името ми.
Изпратили са дори човек в миналото, който е разговарял с Джон Х. Сътън и е научил от него неща, които биха могли да им бъдат полезни. Защото Джон Х. Сътън бе казал, че всяко семейство си има своите позорни тайни, и това е самата истина. И словоохотливият старец се е разбъбрил за позорните тайни на своя род.
Но разказът му не е достигнал бъдещето, защото техният човек е останал в миналото и един ден се е появил бос и с бинтована глава във фермата на Сътън. Нещо се е случило и той не е могъл да се завърне.
Нещо се е случило.
Нещо…
Сътън бавно се изправи.
Нещо се е случило, каза си той, и аз знам какво.
Преди шест хиляди години, някъде в Уисконсин.
Пристъпи към пилотското кресло.
Ашър Сътън се отправяше към Уисконсин.
31
Кристофър Адамс влезе в кабинета и окачи шапката и палтото си на закачалката.
После се обърна, издърпа креслото иззад бюрото си и докато сядаше, чу нещо и замръзна.
Психоиндикаторът цъкаше.
Цък-цък, присмя му се той, цък-цък, тик-так, цък-цък.
Кристофър Адамс се изправи, облече палтото и си взе шапката.
На излизане затръшна силно вратата зад себе си.
А през целия си живот той никога не бе затръшвал врата.
32
Сътън плуваше срещу течението, като замахваше с бавни и уверени движения. Водата беше топла, а шепотът, с който говореше реката, бе дълбок и многозначителен. Опитва се да ми каже нещо, помисли си Сътън, нещо, което от векове иска да сподели с хората. Могъщата й реч се разнася над равнината и когато няма кой да я чуе, реката си бърбори сама, но все се надява, че някой ще се вслуша в думите й. Възможно е някои хора да са понаучили нещичко от нейната истина и философия, но все още никой не е разбрал езика й, защото той е непонятен.
Също като онзи, помисли си Сътън, който използвах за моите записки. Налагаше се да пиша на език, който никой не познава, език, който е бил забравен милиони години, преди да се зародят съвременните езици в Галактиката. Трябваше да пиша или на забравен език, или на език, който никой не би могъл да научи.
Аз също не го знам, каза си Сътън, макар че на него са написани бележките ми. Нито ми е известно в коя област на Галактиката се е родил, нито кога, нито пък как. Питах, но не пожелаха да ми обяснят. Джони се опита веднъж, но нищо не разбрах, тъй като човешкият мозък не е в състояние да проумее това.
Познавам знаците и понятията, които те означават, но не зная какви звуци се крият зад тях. Вероятно не съм способен да ги произнеса. Кой знае, може това да е езикът на тази река… или пък на някоя унищожена от катаклизъм раса, превърнала се в прах преди милион години.
Нощната тъма се спусна и обгърна с мрак черната река, а луната не бе изгряла и нямаше скоро да изгрее. Сред бързите вълнички на живата река проблясваха диамантени точици от звездна светлина, а далеч нагоре по брега светлините на къщите образуваха странни фигури сред притъмнялата околност.
Ръкописът остана у Хъркимър, каза си Сътън. Надявам се, че ще прояви достатъчно съобразителност да го скрие. Защото ще ми е необходим после. Бих искал да видя Хъркимър, но не мога да рискувам, защото сигурно е под наблюдение. Няма съмнение, че и мен ме следят с психоиндикатор, но ако се придвижвам достатъчно бързо, не ще могат да ме засекат.
Усетил каменисто дъно, Сътън стъпи на краката си и тръгна нагоре по полегатия бряг. Нощният вятър го блъсна и той потрепери, защото водата бе топла от лъчите на слънцето, а вятърът носеше хладина.
Естествено, Хъркимър е от онези, които са се върнали в миналото, за да се погрижат книгата да бъде написана както трябва и без чужда намеса. Хъркимър и Ева… от тях двамата, каза си Сътън, първият заслужава повече доверие. Защото един андроид ще се бори, ще се бори и ще загине заради написаното в книгата. Андроидът и кучето, конят, пчелата и мравката. Но кучето, конят, пчелата и мравката не знаеха да четат.
Седна на тревистия бряг и свали дрехите си, за да ги изцеди, след което отново ги облече. После тръгна напряко през ливадите към магистралата, устремена навътре в долината.
Едва ли някой ще намери кораба на дъното на реката. Или ако това все пак стане, поне няма да е скоро. А на него са му необходими само няколко часа. Достатъчни, за да научи онова, което го интересува, и да се върне обратно при кораба.
Време за губене няма. Трябва да получи необходимата информация по най-бързия начин. Защото, ако Адамс го следи с психоиндикатор, а той не би пропуснал да направи това, вече са разбрали, че се е завърнал на Земята.
При мисълта за Адамс отново изпита предишното мъчително съмнение. Чудеше се откъде Адамс бе узнал за предстоящото му завръщане и защо му бе заложил капан. Каква ли информация бе получил, за да стигне дотам, че да издаде заповед за незабавното му ликвидиране?
Някой се е добрал до него и този някой е разполагал с убедително доказателство. Иначе Адамс едва ли би му повярвал. А с подобна информация би могъл да разполага само човек от бъдещето. Навярно е някой от онези, които не желаят книгата да бъде написана и предпочитат тя да не съществува, а знанието, което съдържа, да бъде унищожено. И най-просто бе да унищожат човека, който ще я напише.
Ала книгата все пак е била написана и наистина съществува. И цялата Галактика знае истината.
Обратното би представлявало истинска катастрофа, защото не бъде ли написана тази книга, целият отрязък от бъдещето, свързан с нея, ще се заличи, изчезвайки заедно с книгата, която никога не е съществувала.
А това не бива да стане, каза си Сътън.
Което означава, че Ашър Сътън не може и няма да умре, преди да е написал книгата.
И все пак тя е била написана, тя трябва да бъде написана или бъдещето е една измама.
Сътън сви рамене. Заплетената логика на разсъжденията съвсем го обърка. Липсваше правило, както и прецедент, на чиято основа да изгради системата от причини и следствия.
Възможно ли е да съществува повече от едно бъдеще? Може би да, но не и много вероятно. Това е чиста фантазия, за чието доказване се използуват възможностите на семантиката да строи умозаключения чрез хитроумно боравене с думите, за да се замаскират някои погрешни изводи.
Той прекоси шосето и пое по една пътека, която водеше към къща, построена на нисък хълм.
От блатото край реката запя креслив жабешки хор, а нейде далеч в мрака изкряка дива патица. Сред хълмовете совите започнаха вечерното си събрание. Въздухът бе наситен с аромата на прясно окосено сено, а откъм реката се надигаше мъгла, която бавно пълзеше нагоре по хълмовете.
Пътеката водеше до един двор и Сътън тръгна през него.
Тогава се чу мъжки глас.
— Добър вечер, сър — поздрави той и Сътън бързо се обърна.
Едва тогава съгледа човека. Седеше и пушеше лула под светлината на звездите.
— Неприятно ми е, че ви безпокоя, но бих искал да използувам видеофона ви — каза Сътън.
— Разбира се, Аш — рече Адамс. — Разбира се, че можеш. Всичко е на твое разположение.
Сътън трепна и замръзна на мястото си, превърнат сякаш в статуя от стомана и лед.
Адамс!
Сред толкова много други къщи край реката да попадне точно в дома на Адамс!
— Съдбата май не ти помага много, Аш — присмя му се Адамс.
