Сътън се приближи, напипа в тъмнината стол и приседна.
— Тук е приятно — каза той.
— Да, наистина е приятно — съгласи се Адамс.
После изтърси лулата и я прибра в джоба си.
— Значи пак си умирал — каза той.
— Убиха ме, но почти веднага се съживих — обясни Сътън.
— Моите хора ли? — запита Адамс. — Те отдавна те преследват.
— Двама чужденци — отвърна Сътън. — От бандата на Морган.
Адамс поклати глава.
— Не го познавам — заяви той.
— Навярно не се е представил — каза Сътън. — Но ти е съобщил, че се завръщам.
— Ясно — рече Адамс. — Човекът от бъдещето. Доста си го разтревожил, Аш.
— Трябва да се обадя по видеофона — каза Сътън
— Обади се, щом трябва — каза Адамс.
— Ще ми е необходим и един час.
Адамс поклати глава.
— Не мога да ти отпусна цял час.
— Половин тогава. Може би все пак ще успея. Дай ми само половин час, след като свърша разговора.
— Дори и половин час не мога да ти дам.
— Ти никога не рискуваш, нали, Адамс?
— Никога — потвърди Адамс.
— А аз рискувам — каза Сътън, като ставаше. — Къде е видеофонът? Ще поема риска.
— Почакай, Аш — каза почти любезно Адамс. — Седни и ми обясни нещо.
Сътън упорито продължаваше да стои.
— Да можеше само да ми дадеш дума, че цялата тази история със съдбата няма да навреди на хората — каза Адамс. — Ако можеше да ме увериш, че няма да помогне на враговете ни…
— Човекът няма други врагове освен онези, които сам си е създал — каза Аш.
— Цялата Галактика ни чака да се поогънем — рече Адамс. — Ще се нахвърлят върху нас при първата проява на слабост от наша страна.
— Ние ги научихме на това — каза Сътън. — Нали видяха как използвахме собствената им слабост, за да ги победим.
— А тази твоя съдба с какво ще ни помогне?
— Ще научи хората на смирение — каза Сътън. — И ще им вдъхне чувство на отговорност.
— Не било религия — каза Адамс. — Така ми каза д-р Рейвън. И все пак доста ми прилича на религия с целия този брътвеж за смирение.
— Д-р Рейвън има право — увери го Сътън. — Не е религия. Макар че съдбата и религията могат да съществуват едновременно в мир и сговор, без изобщо да си пречат една на друга. По-скоро биха се допълвали. Защото съдбата защищава същите идеали, както и повечето религии, но тя не обещава задгробен живот. Последното си е работа на религията.
— Аш, нали си учил история — тихо каза Адамс.
Сътън кимна.
— Спомни си тогава за кръстоносните походи — каза Адамс. — Или пък за Отоманската империя. Спомни си за Кромуел в Англия, за Германия и Америка. Навсякъде борба на религия и идеи, Аш. Религия и идеи. Човекът е готов да се сражава в името на някоя идея дори когато не би помръднал и пръста си за земя, за живота си или пък за слава. Но за една идея… винаги.
— А ти се боиш от идеята.
— Не можем да си позволим нови идеи, Аш. Поне засега не можем.
— И все пак точно идеите са тласкали човечеството напред — каза Сътън. — Ако не бяха те, нямаше да има нито култура, нито цивилизация.
— В този миг хората от бъдещето се избиват помежду си в името на тази твоя съдба — горчиво възрази Адамс.
— Точно затова трябва да се обадя по видеофона и ми трябва един час — обясни Сътън.
Адамс с усилие се изправи на крака.
— Може би ще извърша грешка — заяви той. — Никога през живота си не съм правил това. Но този път ще рискувам.
Прекоси двора, следван от Сътън, и двамата влязоха в слабо осветена стая, със старомодни мебели.
— Джонатън — провикна се той.
По коридора затрополиха стъпки и в стаята влезе андроид.
— Донеси чифт зарове — сериозно рече Адамс. — Двамата с мистър Сътън възнамеряваме да поиграем.
— Зарове ли, сър?
— Да, онези, с които играете с готвача.
— Добре, сър.
Той се обърна и излезе, а Сътън слушаше как стъпките му заглъхват някъде из къщата. Адамс се обърна към Сътън.
— Всеки ще хвърля по веднъж — рече той. — Печели онзи, който събере по-голям сбор.
Сътън напрегнат кимна.
— Спечелиш ли, ще имаш своя един час време — продължи Адамс. — Но ако спечеля аз, ще направиш онова, което ти заповядам.
— Съгласен съм — рече Сътън. — При такива условия съм напълно готов да рискувам.
А в същото време си мислеше:
„Успях да вдигна разбития кораб от Лебед и да го управлявам в пространството. Едновременно бях двигател и пилот, дюзи и навигатор. Енергията, натрупана в тялото ми, повдигна кораба и го премести през пространството… на разстояние единадесет светлинни години. А тази вечер прелетях през атмосферата с изключени двигатели, за да не ме засекат, и спуснах кораба в реката. Мога да извадя един ботуш от онзи сандък и без да го докосвам с ръка, той ще се озове на масата. Мога да прелиствам книга, без да пипна страниците й. Но зарове? Заровете са друго нещо. Търкалят се толкова бързо и непрекъснато се премятат.“
— Независимо дали ще спечелиш или загубиш, видеофонът е на твое разположение — каза Адамс.
— Ако загубя, няма да ми е необходим — рече Сътън.
Джонатън се върна и остави заровете на масата. Постоя в нерешителност миг-два, докато разбра, че хората го чакат да си отиде, и излезе.
Сътън посочи небрежно заровете.
— Хвърляй пръв — каза той.
Адамс ги взе, подържа ги в юмрука си, после ги разтърси и те затракаха, както тракат зъбите на много уплашен човек върху ръба на порцеланова чаша.
Замахна над масата, пръстите му се отвориха, а малките бели кубчета се завъртяха и затъркаляха по гладката повърхност. Когато спряха, едното показваше пет, а другото шест.
Адамс вдигна очи към Сътън и те не изразяваха нищо. Нито радост, нито тържество. Абсолютно нищо.
— Твой ред е — рече Адамс.
Трябва ми максимален сбор, помисли си Сътън. Не по-малко. Две шестици. Трябва да хвърля две шестици.
Протегна ръка, взе заровете, разтърси ги в юмрука си и почувствува как се търкалят в дланта му.
А сега ги поеми със съзнанието, заповяда си той. Хвани ги така, както ги държиш в юмрука си. Стисни ги здраво, докато се превърнат в частица от теб, като корабите, които управляваше в пространството, или като книга, стол и цвете, които би решил да вземеш.
