За миг се промени, сърцето спря, кръвта стана тънка струйка в артериите и във вените, а дишането му се прекрати. Разбра, че другата система е заработила, системата, която директно поема енергия от всеки възможен източник.
Съзнанието му взе заровете и ги разтърси, както бяха затворени в юмрука. Той замахна широко с ръка, като същевременно разтвори пръсти, и заровете затанцуваха върху масата.
Те затанцуваха и в мозъка му и той мислено ги виждаше или по-скоро усещаше, сякаш бяха частица от него. Чувствуваше страните на шест точици и онези само с една, както и всички останали.
Но те се изплъзваха и беше много трудно да ги направлява. В течение на една мъчителна, изпълнена със страх секунда изглеждаше, че въртящите се кубчета притежават свой собствен разум и индивидуалност.
Едното зарче спря на шест, но другото още се търкаляше. Шестицата идваше нагоре, но в последния момент зарчето се разклати, заплашвайки да се катурне назад.
Трябва да го побутна малко, каза си Сътън. Лекичко побутване, но чрез силата на съзнанието, а не с пръст.
Шестицата се появи отгоре и двете зарчета стояха там и показваха по шест точки.
Сътън си пое дъх на пресекулки, сърцето му отново затуптя, а кръвта запулсира във вените.
За миг двамата останаха мълчаливи, като се гледаха през масата.
Адамс заговори. Гласът му бе спокоен и с нищо не издаваше какво изпитва в момента.
— Видеофонът е ето там — каза той.
Сътън леко се поклони и веднага се почувствува глупаво при мисълта, че прилича на герой от някои невероятно стар и долнопробен сантиментален роман.
— Съдбата все още ми помага — каза той. — В решаващия момент тя винаги се намесва.
— Часът започва да тече, щом приключиш разговора — каза Адамс.
После рязко се обърна и с вдървена походка излезе на двора.
Сега, след като бе спечелил, Сътън изпита внезапна слабост и пристъпи към видеофона с подгъващи се, сякаш гумени крака.
Седна пред апарата и взе необходимия указател.
Потърси информация и се спря на подзаглавието: Историческа география, Северна Америка.
Откри номера, набра го и екранът светна.
Един робот запита:
— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?
— Да — отговори Сътън. — Бих искал да узная къде е бил Уисконсин.
— Къде се намирате в момента, сър?
— В жилището на мистър Кристофър Адамс.
— Онзи от Отдела за галактическо разследване?
— Същият — потвърди Сътън.
— В такъв случай вие сте в Уисконсин — каза роботът.
— Ами Бриджпорт? — заинтересува се Сътън.
— Бил е разположен на северния бряг на река Уисконсин, седем мили по-нагоре от мястото на вливането й в Мисисипи.
— Какви са тези реки? Никога не съм ги чувал.
— Съвсем близо сте до тях, сър. Уисконсин се влива в Мисисипи малко по-надолу от мястото, където се намирате в момента.
Сътън уморено се изправи, прекоси стаята и излезе на двора.
Адамс тъкмо си палеше лулата.
— Научи ли каквото ти трябваше?
Сътън кимна.
— Тръгвай тогава — каза Адамс. — Часът вече тече.
Сътън като че ли се поколеба.
— Какво има, Аш?
— Питам се дали няма да ми стиснеш ръката — рече Сътън.
— Защо не — рече Адамс.
Изправи се бавно и протегна ръка.
— Не съм сигурен кое от двете да избера — каза той, — но ти или си най-благородният човек, или пък най-големият наивник, когото някога съм срещал.
33
Бриджпорт дремеше, ограден от скалите край бързотечната река. Лятното слънце печеше така немилостиво в пространството между обраслите с дървета стръмнини, че сякаш изцеждаше и последната капка живот и сила от всичко — от разнебитените къщи, от праха, застилащ улиците, и от посърналите от жегата храсти и цветя.
Железопътните релси заобикаляха една висока скала, за да влязат в града, после завиваха край друга скала и се скриваха от погледа, а късата дъга, която описваха, идващи отнякъде и водещи наникъде, блестеше на слънцето като излъскан, току-що наточен нож. Между релсите и реката дремеше гарата, четвъртита постройка, която изглеждаше така, сякаш се бе прегърбила под дългите години на летния зной и зимния мраз и сега само чакаше унила и свита поредното изпитание, подготвено й от времето или от съдбата.
Застанал на перона, Сътън слушаше клокоченето и свистенето на мъничките водовъртежи близо до брега, бълбукането на водата, срещнала невидим, стърчащ нагоре дънер, и тихата въздишка на реката, докоснала връхчето на надвиснал над нея клон. А над всички тези звуци се носеше истинският шум на реката… непонятният език, на който разговаряше с бреговете си, звук, съставен от много други звуци, дълбокият, приглушен грохот, изпълнен с могъщество и решителност.
Вдигна глава и присви очи срещу слънцето, загледан в солидната стоманена конструкция, прехвърлена от канарата към първокласното шосе, което пресичаше леко наклонената долина на отсрещния бряг.
Човекът прекосяваше реките по огромни стоманени мостове и никога не чуваше какво му говорят забързаните към морето води. Прелиташе над океаните с крилати машини, които работеха с хитроумни двигатели, а грохотът на вълните долу се губеше под празния небесен свод. Човекът кръстосваше Космоса с метални цилиндри, които изкривяваха времето и пространството и запокитваха хората и чудните им машини по каналите на прогностичната математика, за които никой не би и сънувал в Бриджпорт през 1977 година.
Човекът винаги бързаше, движеше се прекалено бързо и стигна твърде далеч. Но от бързане пропусна доста неща, които можеше да научи, ако се бе поспрял. Неща, които в далечното бъдеще ще иска да узнае. И някой ден дори ще се върне назад по пътя, за да научи онова, което е пропуснал, ще се чуди защо го е пропуснал и ще съжалява за годините, изгубени поради това незнание.
Сътън слезе от перона и откри малка пътечка, която водеше към реката. Пое предпазливо по нея, тъй като бе мека и ронлива, осеяна с камъни, които можеха да се прекатурят, като стъпиш върху тях.
На края на пътечката срещна стареца.
Той бе седнал върху заоблен камък, побит в калната земя, а на коленете си бе опрял наклонена над водата въдица. Воняща лула стърчеше изпод посивелите, небръснати от две седмици мустаци, а недалеч от него се виждаше глинена стомна, запушена с царевичен кочан.
Сътън приседна внимателно върху полегатия бряг до камъка и се удиви на прохладната сянка, която дърветата и храстите хвърляха — прохлада, която бе добре дошла след неистовия пек само на няколко метра оттук на откритото.
— Хваща ли се нещо? — попита той.
— Хич — отвърна старецът.
И запуфка с лулата, докато Сътън с мълчалив интерес го наблюдаваше. Човек би се заклел, каза си той, че подобните на четка мустаци горят.
— И вчера нищо не улових — продължи старецът.
