флоти на Земята бяха претърпели поражение.
Планетата стремително се приближаваше и неясната й повърхност изпълни екрана със змиевидните си сиво-черни извивки.
Цели двадесет години бяха изминали оттогава, но въпреки сивата мъгла, обвила мозъка му, той си спомняше всичко съвсем ясно, сякаш е било вчера или дори днес.
Протегна ръка, за да издърпа назад лоста на управлението и установи, че не му се подчинява. Корабът падаше надолу и за миг Сътън изпита панически страх.
Изведнъж проумя истината, голата жестока истина, открояваща се сред несвързаните мисли, планове за спасение и молитви, които кънтяха в мозъка му като зловещ писък. Разбра, че ще катастрофира.
Не си спомняше самата катастрофа, защото вероятно изобщо не е разбрал кога точно е станала. Помнеше само страха и ужаса, а после изведнъж вече нямаше нито страх, нито ужас. Съзнанието, че съществува, бе изместено от огромна празнота, покой и забрава.
После дойде на себе си…
Дали бе изминал миг или цяла вечност, не знаеше. А и самото възприемане на действителността сега бе някак различно отпреди, усещанията му съвсем малко напомняха човешките. Научил бе и много нови неща, но му се струваше, че ги е знаел винаги.
Почувствува или по-скоро разбра, че тялото му е простряно на повърхността, смазано и натрошено, загубило човешката си форма. И макар да знаеше, че е собственото му тяло, чиито функции и анатомия доста добре познаваше, за миг изпита удивление от това смазано тяло, което лежеше там, и осъзнаваше, че трябва да се справи с проблем, поставящ на изпитание цялата му изобретателност.
Защото тялото трябва да бъде сглобено, да се възстанови целостта му, да се координират всичките му части, за да може отново да функционира, когато животът се върне в него.
Сети се за Хъмпти Дъмпти и това бе странно, сякаш добре познатото детско стихче беше за него нещо съвсем ново или пък отдавна забравено.
Хъмпти Дъмпти няма да ни помогне, заяви някой вътре в него и Сътън знаеше, че е прав, защото, както си припомни, никой не можеше да сглоби Хъмпти Дъмпти от стихчето.
Осъзна, че в него има двама души, защото една част отговаряше на другата. И макар да представляваха едно цяло, този, който отговаряше, и другият бяха отделни личности. Имаше нещо, което ги разделяше непонятно.
В действителност тя нито ме принуждава, нито ми пречи, а само събужда интуицията ми, съветва ме с тих шепот. Тя е също така моята съвест, моят здрав разум, моята добродетелност.
Съдбата се намира в мозъка ми. Никое друго същество не се е сляло така пълно със своята съдба, защото само аз зная с абсолютна сигурност, че тя съществува, докато останалите или изобщо не знаят, или пък дори и да подозират нещо подобно, не са в състояние да проумеят великата истина.
А всички трябва да знаят, така както знам аз.
Има обаче нещо, което им пречи да открият истината и изопачава знанието, превръщайки го в неистина. Трябва на всяка цена да разбера какво е то и да го променя. И по някакъв начин това, което ще направя, трябва да остане в бъдещето, нещата трябва да се оправят веднъж завинаги, защото ще дойде ден, когато аз вече няма да съм жив.
Аз съм твоята съдба, бе казал вътрешният глас.
Съдба, а не фатализъм.
Съдба, а не предопределеност.
Съдба, жизненият път на хората, расите и световете.
Съдба, начинът, по който живеем и уреждаме живота си… начинът, по който би трябвало да живеем или бихме живели, ако се вслушвахме в спокойния тих глас, който ни съветва в критични моменти, в моментите, когато сме на кръстопът.
Но ако човек не се вслуша, тогава той просто не чува нищо. И няма такава сила, която да го накара да се вслуша. Наказание за нечуващите също няма, освен нещастието да се противопоставиш на съдбата си.
Намесиха се още мисли или може би гласове. Сътън не можеше да ги разпознае, защото бяха извън двойствената личност, която бяха той и съдбата му.
Екранът го е пропуснал да мине, обади се някакъв глас, макар че не употреби точно тази дума.
Екранът изпълни предназначението си, добави друг.
А трети спомена за някакъв метод, който бил усвоил на планета, чието име прозвуча неясно и неуловимо, и съвсем безсмислено, поне за Сътън.
Намеси се още някой, който изтъкна колко сложно и непрактично е осакатеното тялото на Сътън и въодушевено заговори за предимствата при прякото поглъщане на енергията.
Сътън се опита да им извика да побързат, за бога, защото тялото му е доста крехко и ако много се бавят, изобщо няма да може да се оправи. Но не успя да издаде нито звук и като насън слушаше размяната на мисли, проблясванията на отделни мнения и всичко се сливаше в една цялостна мисъл, която представляваше окончателното решение.
Зачуди се къде се намира, опита се да се ориентира и установи, че дори себе си не може да разпознае. Защото самият той не представляваше вече тяло с определено положение в пространството и времето. Не беше дори лично местоимение. Струваше му се, че се е превърнал в нещо свободно реещо се, нематериално, нещо, което съществува извън времето и колкото и да се опитва, не може да разпознае себе си. Сякаш бе вакуум, надарен със самосъзнание, но подчинен на нещо друго, което също можеше да е вакуум.
Загубил бе тялото си, а живееше. Но къде точно и как успяваше да го постигне, му беше неизвестно.
Аз съм твоята съдба, бе заявил онзи, който отговаряше и бе част от него.
Но съдба беше само една дума и нищо повече.
Идея.
Абстрактно понятие.
Неточно определение, което човешкият разум бе измислил, но не можеше да докаже… което човешкият разум желаеше да допусне, че е само идея, чието реално присъствие е недоказуемо.
Грешиш, възрази вътрешният глас. Съдбата е реалност, макар че не я виждаш. Тя съществува реално за теб и за всички други същества… за всяко същество, в което бие пулсът на живота. Винаги е било така и така ще бъде.
„Да не би пък това да е смъртта?“ — запита Сътън.
„Ти си първият човек, дошъл при нас — обясни съдбата. — Не можем да те оставим да умреш. След време ще си получиш обратно тялото, но дотогава ще живееш заедно с мен. Ще бъдеш частица от мен. И това е съвсем справедливо, защото аз също съм живял с теб. Бях частица от теб.“
„Но вие не ме искахте — рече Сътън. — Обградили сте се с екран, за да ме спрете.“
„На нас ни трябваше един човек — каза съдбата. — Само един. И този човек си ти. Други няма да има.“
„Ами екранът?“
„Той бе специално настроен — обясни съдбата — да пропусне определен тип разум, който ни беше необходим.“
„Но вие ме оставихте да умра.“
„Трябваше — увери го съдбата. — Само умирайки, би могъл да станеш като нас и да узнаеш истината. Докато се намираше в тялото си, не можехме да контактуваме с теб. Само чрез смъртта можеше да се освободиш, да станеш частица от мен и да разбереш всичко.“
„Но аз нищо не разбирам“ — каза Сътън.
„Ще разбереш — увери го съдбата. — Постепенно.“
И наистина разбрах, помисли Сътън, като си припомняше. Разбрах всичко.
Потрепери при спомена, изпълнен със страхопочитание пред огромното, неподозирано величие на съдбата, пред безбройните трилиони съдби, придружаващи неизброимите живи същества в Галактиката.
Преди милион години съдбата е прошепнала нещо и косматата маймуна се е навела и е взела
