защо не до 1999 или до 1950 година?
— Ами все трябваше да има една произволна граница, където да спрем — отговори детективът.
— Родът Сътън е живял по тези места — каза Ева. — Предполагам, че сте ги проучили малко по- подробно.
— Агентите ни често се хващаха на работа във фермата им — каза детективът. — Щом възникнеше нужда от работна ръка, някой от нашите хора веднага се появяваше. А през останалото време работеха из съседните ферми. Дори един си купи горски участък и прекара там цели десет години, като се занимаваше с дърводобив. Можеше и повече да остане, но се страхувахме да не събуди подозрения. Всичко това продължи от 2000 до 3150 година, когато последният от фамилията Сътън напусна околността.
Ева погледна Хъркимър.
— Семейството им изцяло ли е проучено? — попита тя.
Хъркимър кимна.
— Чак до момента, когато Ашър тръгва към Лебед. Не открихме нищо, което би ни помогнало.
— Толкова безнадеждно изглежда всичко — каза Ева. — И все пак той е някъде. Сигурно му се е случило нещо. Да не би да са онези от бъдещето?
— И аз това си мислех — каза Хъркимър. — Може да са го заловили ревизионистите и сега да го държат затворен.
— Едва ли могат да задържат Ашър Сътън — каза Ева. — Никой не би могъл, ако той познава способностите си.
— Но нали не ги познава — напомни й Хъркимър. — А пък ние не биваше да му казваме, нито дори да насочваме вниманието му към тях, защото трябва да ги открие сам. Трябва да изпадне в критична ситуация и да ги открие изведнъж като естествена реакция. Подобно нещо не се научава, а се развива постепенно.
— Отначало всичко вървеше чудесно — каза Ева. — Така добре се справяхме. Подтикнахме Морган към необмислени действия и той внуши на Бентън да го предизвика на дуел, а това бе единственият бърз начин за премахването му, след като Адамс първоначално отказа да убие Сътън. След случая с Бентън Ашър беше нащрек и нямаше нужда да му казваме, че трябва да внимава. А сега…
— Но книгата е била написана — каза й Хъркимър.
— Може и да не е била — възрази Ева. — Възможно е с теб да сме само марионетки в един вероятностен свят, който още утре ще се разпадне.
— Ще покрием всички важни моменти в бъдещето — каза Хъркимър. — Ще удвоим усилията на разузнаването ни сред ревизионистите и ще проверим всяка тяхна специална операция в миналото. Може да открием нещо.
— Ами случайните фактори? — напомни му Ева. — Никога не можем да бъдем сигурни. Времето и пространството са необятни. Как да разберем накъде точно да се насочим? Нима ще трябва да проверяваме всяко възможно събитие, да намерим онова, което търсим?
— Забравяш за един основен фактор — спокойно каза Хъркимър.
— Какъв фактор?
— Самият Сътън. Той е някъде, а аз вярвам в него. И в съдбата му. Защото, виждаш ли, Сътън зачита съдбата си и тя ще му се отплати накрая.
41
— Чуден човек си ти, Уилям Джоунс — каза Джон Х. Сътън. — Но си и добър. През всичките тези години не съм имал по-добър ратай от теб. Никой не се задържаше повече от година-две. Все напускаха и отиваха другаде.
— Аз няма къде да отида — рече Ашър Сътън. — Няма такова място, където бих искал да бъда. Пък и навсякъде е еднакво.
А тук бе по-хубаво, помисли си той, отколкото бе очаквал, защото в живота близо до природата откри спокойствие и сигурност, каквито хората от неговата епоха никога не бяха изпитвали.
Двамата се бяха облегнали върху оградата на пасбището, загледани в трепкащите светлинки на къщите и автомобилите отвъд реката. Сред мрака надолу по склона кравите, пуснати на свобода след доенето, пристъпваха насам-натам, като издаваха тихи звуци и хрупаха последните стръкове трева, преди да прилегнат за сън. Нагоре по склона подухна лек прохладен ветрец, приятен и ласкав след жаркия ден.
— Вечер вятърът винаги е прохладен — каза старият Джон Х. — Колкото и да е бил горещ денят, нощем се спи спокойно.
После въздъхна.
— Чудя се понякога — продължи той — дали човек трябва да е напълно доволен от живота. Питам се дали задоволството не е нещо като грях. Защото по природа човекът е недоволно създание. Той е неспокоен и нещастен и именно търсенето на щастие го е подтиквало като удари с камшик по гърба към великите му достижения.
— Да си доволен от живота означава, че напълно си се приспособил към обстановката, в която живееш, а това не се случва често… много рядко се случва. Един ден не само хората, но и останалите живи същества ще се научат как да го постигат и тогава в цялата Галактика ще зацари мир и щастие.
Джон Х. се засмя.
— Много надалече гледаш, Уилям.
— Просто гледам на нещата в перспектива — каза Сътън. — Един ден хората ще стигнат до звездите.
Джон Х. кимна.
— Сигурно си прав. Но не бива много да бързат. Преди това трябва да се научат как да живеят тук, на Земята.
После се прозя и добави:
— Мисля да се прибирам. Като остарее човек, не може без почивка.
— Аз ще се поразходя още малко — рече Сътън.
— Май доста се разхождаш, Уилям.
— Когато се смрачи, земята вече не е същата като през деня — каза Сътън. — Ухае на нещо сладко, свежо и чисто, като че ли току-що е измита. А сред тишината дочуваш неща, които денем не се чуват. Вървиш, насаме със земята, и тя сякаш ти принадлежи.
Джон Х. поклати глава.
— Земята си е същата, Уилям, ти си друг, но понякога си мисля, че виждаш и чуваш неща, за които ние, останалите, дори не подозираме. Като че ли, Уилям… — той се поколеба, а после продължи, — като че ли мястото ти не е между нас.
— Понякога и аз си мисля така — каза Сътън.
— Искам винаги да помниш, че си един от нас — каза му Джон Х. — Вече си почти член на семейството. Я да видим от колко години си тук?
— Десет — рече Сътън.
— Точно така — потвърди Джон Х. — Добре си спомням, когато дойде при нас, но понякога забравям за това и ми се струва, че винаги си бил тук. Дори от време на време те мисля за истински Сътън.
Изкашля се, за да прочисти гърлото си, и плю в прахта.
— Преди няколко дни ползвах пишещата ти машина, Уилям — продължи той. — Трябваше да напиша едно писмо. Доста важно беше — исках всичко да е наред.
— Няма нищо — каза Сътън. — Радвам се, че ви е послужила.
— Пишеш ли нещо напоследък, Уилям?
— Не — отвърна Сътън. — Отказах се. Нищо не излиза. Виждате ли, загубил съм си работните бележки. Всичко беше предварително обмислено, имах дори чернова и затова се надявах, че ще успея да си го спомня, но не можах. Няма смисъл повече да опитвам.
Гласът на Джон Х. прозвуча като тихо изръмжаване в мрака.
— Да не би да имаш неприятности, Уилям?
— Не — отвърна Сътън. — Не бих казал, че са точно неприятности.
