— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Невъзможно е — рече Сътън.
— Ако има нещо, само кажи — продължи старецът. — За теб ще направим всичко.
— Някой ден може да си отида — каза Сътън. — Може би съвсем внезапно. Ако това се случи, бих искал да ме забравите, да забравите, че изобщо съм бил тук.
— Такова ли е желанието ти, момче?
— Да — каза Сътън.
— Не можем да те забравим, Уилям — каза старият Джон Х. — Това никога няма да стане. Но няма да говорим за теб. Ако някой се появи и започне да разпитва, ще се държим така, сякаш никога не си бил тук.
Той помълча малко, а после запита:
— Нали това искаш, Уилям?
— Да — потвърди Сътън. — Ако това не ви затруднява.
Постояха за миг мълчаливо, застанали един срещу друг в мрака, после старецът се обърна и затрополи към светлините на къщата. Сътън също се обърна и като се облегна на оградата, отправи поглед към отвъдния бряг на реката, където трепкаха вълшебни светлини, сякаш в някаква приказна страна.
Изминаха десет години, помисли си той, и писмото е написано. Всички условия са изпълнени и отсега нататък миналото може да кара и без мен. Стоях тук, докато Джон Х. напише писмото, което ще намеря след шест хиляди години в един стар куфар, за да го прочета на безименния астероид, наследен от човека, когото убих в едно увеселително заведение, наречено „При Заг“.
То навярно ще се намира някъде там, отвъд реката, помисли си той, сред прерията край древния град Преъри дю Шайен, а Североамериканският университет с неподражаемо красивите си кули ще заеме хълмовете на север, докато къщата на Адамс ще бъде построена близо до мястото, където Уисконсин се влива в Мисисипи. Огромни кораби ще се издигат в небето от прериите на Айова и ще политат към звездите, които в момента блещукат там горе… и към други звезди, които не могат да се видят с просто око.
Да, заведението на Заг ще бъде някъде там, далеч отвъд реката. Ето къде след шест хиляди години ще срещна момиченцето с карираната престилка. Съвсем като в романите, помисли си той. Срещат се момче и момиче. Момчето е босоного, със светла зализана коса, а момичето мачка с пръсти престилката и казва, че името му е…
Сътън се изправи и сграбчи най-горната греда от портата към пасбището.
— Ева — прошепна той, — къде си, Ева?
Косата й бе медночервеникава, а очите… какви бяха на цвят очите й? Изучавам те от двадесет години, бе казала тя и той я целуна за тези думи, без да й вярва, но готов да повярва на безмълвните слова, които изричаха очите и тялото й.
Тя все още съществува някъде във времето и пространството. Може би някъде мисли за него, както сега той мисли за нея. И ако напрегне усилията си, може би двамата ще успеят да се свържат. Може да изпрати страстния си копнеж по нея през гънките на пространството и времето, да й каже, че все още си спомня за нея, да й каже, че някога по някакъв начин ще се завърне при нея.
Но дори докато го мислеше, Сътън знаеше, че няма надежда, тъй като бе потънал в една отдавна забравена епоха, като човек, повален от бурна вълна. Не той щеше да открие Ева, а тя, Хъркимър или някой друг ще го издирят… ако изобщо някой успее.
Изминаха десет години, помисли си той, и те са ме забравили. Защото или не могат да ме открият, или пък ако са ме открили, не могат да достигнат до мен. Да не би пък всичко да е с определена цел и ако наистина е така, каква ли е тя?
Случваше се понякога да усеща, че го наблюдават, и потръпваше от неприятната хладина между лопатките. А веднъж някой побягна от него, когато през една късна лятна вечер търсеше из гората палавата и вечно губеща се кривогледа юница.
Отдели се от оградата и прекоси двора, като вървеше в тъмнината уверено, сякаш се намираше в добре позната стая. Откъм плевнята се носеше ухание на прясно окосено сено, а някъде в кокошарниците сънливо писукаше пиленце.
Както си вървеше, разумът му с лекота проникна в неспокойния пилешки мозък.
Тревожно опасение от нещо неизвестно… странен шум, който го бе стреснал тъкмо преди да заспи. А шумът е опасност… предупреждение за надвиснала незнайна опасност. И няма къде да се скриеш. Мрак и плашещ шум. Несигурност.
Сътън прекрати контакта и продължи да крачи напред. Плашливи същества са тези пилци, помисли си той. Не приличат на кравата, която е доволна от живота, а мисълта и постъпките й са бавни също като дъвкането. Кучето пък е игриво и дружелюбно, докато котката, колкото и да я опитомяваш, винаги си остава на една крачка от джунглата.
Така добре ги познавам всичките, помисли си той. Бил съм във всеки от тях. Наистина някои не са много симпатични. Плъховете например или невестулката. Или пък костурът, който дебне скрит под листата на водната лилия. Но скунксът е нещо различно. Симпатяга е той и на човека би му харесало да живее като скункс.
Проява на любопитство ли е това, или просто упражнение? По-скоро любопитство, призна той, дължащо се на човешката склонност да наднича там, където висят табелки: „Минаването забранено“, „Стойте настрана“, „Частна собственост“, „Не влизайте“. Но и упражнение на още една от способностите на второто му тяло, упражнение да прониква в чужд разум и да сподели всяка негова умствена и емоционална реакция.
Все пак имаше една граница, която Сътън не преминаваше било от вродено чувство за благоприличие, или пък от страх да не го усетят. Самият той не можеше да определи кое от двете.
Пътят бе една прашна бяла лента, която минаваше по билото и лъкатушеше сред непрогледния мрак, където земята хлътваше в дълбоки падини. Сътън крачеше бавно и прахът заглушаваше стъпките му. Земята бе черна, а пътят — бял, а звездите на лятната нощ бяха нежни и огромни. Съвсем различни, помисли си Сътън, от зимните звезди. През зимата те сякаш се издигаха по-нависоко в небето и светеха с твърд, метален блясък.
Тишина и спокойствие, каза си той. В това кътче от древната Земя все още царяха тишина и спокойствие, ненарушавани от бурния живот на Двадесетия век.
От такива места произлизаха упоритите хора, хората, които само след няколко поколения щяха да насочат корабите си към звездите. Тук, в тихите ъгълчета на света, се изграждаха силата и смелостта, характерът и непреклонната воля на онези, които щяха да отведат машините, конструирани от други, по- гениални, макар и не толкова твърди хора, до самия край на Галактиката и да завладеят ключови звездни системи за прослава и печалба на човешкия род.
Винаги над всичко стои печалбата, каза си Сътън. Десетте години изминаха и срокът на принудителния договор, сключен с времето, вече е изтекъл. Всички условия са спазени. Сега съм свободен да си отида, да замина където и когато пожелая.
Но няма къде да отида, а няма и как. Бих искал да остана, каза си Сътън. Тук ми харесва.
— Джони — каза той. — Какво ще правим сега, Джони?
Усети познатото трепване в мозъка си, приятното усещане, сякаш куче се гали с муцуна в дланта ти и маха с опашка, или сякаш е малко момче, сгушено на топло под одеялото в детското си креватче.
— Всичко е наред, Аш — обади се Джони. — Всичко е наред. Ти имаше нужда от тези десет години.
— Не си ме изоставил, Джони.
— Защото двамата сме едно цяло — каза Джони. — С теб съм от раждането ти и ще остана, докато умреш.
— А после?
— После вече няма да ти трябвам, Аш. Ще отида при другиго. Знаеш, че нито едно живо същество не живее в самота.
Никой не живее в самота, каза си Сътън, и думите му прозвучаха като молитва.
И той наистина не беше сам.
Някой крачеше до него, но Сътън не знаеше откъде се е появил и колко време върви до него.
— Чудесно място за разходки — заговори човекът, чието лице не се виждаше в мрака. — Често ли се
