разхождате тук?
— Почти всяка вечер — отвърна Сътън, като си го повтаряше наум: „Спокойно! Спокойно!“
— Толкова е тихо — забеляза непознатият. — Тихо и безлюдно. Подтиква те към размисъл. Като се разхожда тук нощем, човек може да размишлява необезпокояван.
Сътън не отговори.
Двамата стъпваха тежко един до друг и макар че полагаше усилия да се отпусне, Сътън усещаше как цялото му тяло се напряга.
— Имал си доста време за размисли, нали, Сътън? — продължи другият. — Цели десет години.
— Вие най-добре знаете — рече Сътън. — Нали отдавна ме наблюдавате.
— Така е — потвърди човекът. — Не само ние, но и апаратите ни. Проучихме те основно и сега знаем доста за теб. Много повече, отколкото преди десет години.
— Преди десет години изпратихте двама да ме подкупят — каза Сътън.
— Знам — отговори мъжът. — Често се питаме какво ли е станало с тях.
— Не е трудно да ви отговоря — Каза Сътън. — Аз ги убих.
— Но те идваха с предложение…
— Зная — прекъсна го Сътън. — Предложиха ми цяла планета.
— Още тогава си знаех, че нищо няма да излезе — заяви другият. — И го казах на Тревър.
— Предполагам, че сега имате друго предложение за мен, нали? — попита Сътън. — Сигурно сте повишили цената?
— Не съвсем — отвърна човекът. — Решихме този път да не се пазарим, а просто вие да кажете колко искате.
— Ще си помисля — рече Сътън. — Но не съм много сигурен дали ще се спра на определена цена.
— Както искате, Сътън — заяви непознатият. — Ние ще продължим да чакаме… и да ви наблюдаваме. Когато вземете решение, само ни дайте знак.
— Знак ли?
— Ами да. Напишете бележка. Ще надникнем през рамото ви и ще я прочетем. Или пък кажете: „Е, добре, най-после реших.“ Ние слушаме внимателно и ще чуем.
— Проста работа — рече Сътън. — По-просто не може и да бъде.
— Правим го за ваше улеснение — каза другият. — Лека нощ, мистър Сътън.
Сътън не видя, но почувствува как непознатият докосна шапката си… Ако изобщо носеше шапка. После си тръгна, отклони се от пътя и пое в мрака надолу през пасбището към гористия склон, който се спускаше стръмно към реката.
Сътън стоеше на прашния път и чуваше как се отдалечава — чуваше тихото шумолене на натежалата от роса трева; приглушените му стъпки, докато прекосяваше ливадата.
Най-после някакъв контакт! След цели десет години бе разговарял с човек от друга епоха. Макар и не с когото трябва.
Ревизионистите са го наблюдавали и той бе усетил, че е под наблюдение. Наблюдавали са го и са изчаквали в продължение на десет години. Естествено, не десет години от тяхното време, а от неговото. През целия този период навярно са били разпръснати апарати и хора, така че са изпълнили задачата си за година, месец или дори седмица, ако са пожелали да включат достатъчно хора и техника.
Но защо са чакали толкова дълго? Вероятно за да го сломят и да е готов да приеме с радост всяко тяхно предложение.
Да го сломят ли? Той криво се усмихна в мрака.
После изведнъж всичко му стана ясно и той спря зашеметен, като се чудеше как не се е досетил по- рано.
Те не са искали да го сломят… чакали са старият Джон Х. да напише писмото. Защото са знаели за него. Старецът е бил проучен и те са знаели, че един ден ще напише писмо. Разбрали са го що за човек е и до най-малката подробност са предугадили хода на мислите му.
Писмото обясняваше всичко. Чрез него Ашър Сътън бе примамен назад в миналото. Тук беше изолиран и пазен на сигурно място също като в клетка. Проучили са го най-обстойно и са знаели достатъчно, за да предвидят постъпките му. Затова им бе известно какво точно ще направи, както са знаели какво ще направи старият Джон Х.
Напрегна се и предпазливо започна да прониква в мозъка на човека, който слизаше по хълма.
Правил го беше преди с кокошки, котки, кучета, с полски мишки и всички те изобщо не подозираха, че чужд разум се е настанил в мозъка им.
Но човешкият мозък е нещо съвсем различно. Високоорганизиран и чувствителен, той може да открие външната намеса или най-малко да я усети, дори и да не разбере какво става в действителност.
„Момичето няма да ме чака. Доста време мина, откакто ме няма. Чувствата й не са много дълбоки и не биха я спрели никакви морални задръжки. Тя просто няма морални задръжки. Аз ли не го знам? Това проклето наблюдение трае твърде дълго и тя ще се умори да ме чака. Дори когато отсъствувах само за три часа, пак се отегчаваше. Да върви по дяволите… Ще си намеря друга. Но няма да е като нея… няма да е същата. Никъде по света няма друга като нея.
Който си мисли, че лесно ще се справи с тоя Сътън, е направо умопобъркан. Господи, след десет години в такова бунище щях да се хвърля на врата на първия срещнат и да го разцелувам, стига само да знаех, че е от моето време. Дори нямаше да питам дали е приятел или враг! А как постъпва Сътън? Не само с дума, но и със сричка не показа, че е изненадан. Когато го заговорих, даже не се стресна, и продължи да си върви, сякаш през цялото време е знаел че съм там. Боже мой, как ми се ще да си пийна нещо! Тази работа ще ми скъса нервите!
Да можех само да забравя това момиче! Дано да ме чака, но си знам, че няма. Дано…“
Сътън рязко прекрати контакта и застана мълчаливо насред пътя.
Дълбоко в себе си той тържествуваше. Заля го вълна на облекчение и тържество. Нищо не бяха узнали. След десет години наблюдение са научили само онова, което се вижда на повърхността. Мислеха си, че знаят всичко за него, но не подозираха скритите способности на неговия мозък.
Защото той се различаваше от човешкия. В противен случай щяха да изцедят цялото му съдържание и да го оставят празен като пожъната нива, щяха да го анализират и да разчетат всичките му мисли. А в действителност бяха узнали само онова, което нечовешкият му разум им бе позволил, за да не го подозират, че крие нещо. Преди десет години хората на Адамс също се бяха опитали да проникнат в мозъка му, но съвсем безуспешно.
Десет години ревизионистите са го държали под наблюдение, знаеха всяка негова постъпка и дори много от помислите му.
Но не знаеха, че може да проникне в мозъка на мишка, риба или пък на човек.
Защото, ако знаеха, щяха да са нащрек, щяха да вземат предпазни мерки.
А те бяха съвсем спокойни. Също като мишката.
Погледна назад към хълма, където се издигаше къщата на стария Сътън. За миг му се стори, че я вижда, едно по-тъмно петно на фона на нощното небе, макар и да съзнаваше, че всичко е плод на въображението му. Просто знаеше, че е там, и бе успял да си я представи мислено.
Припомни си какви вещи бяха останали в стаята му. Книгите, няколко небрежно изписани листа, самобръсначката.
Спокойно можеше да изостави всичко. Нито един от тези предмети нямаше да събуди подозрение. Нищо, за което биха могли да се хванат по-късно и да го използват като оръжие срещу него.
Той бе подготвен за този ден — знаеше, че някой ден ако не Хъркимър, то поне агент на ревизионистите или на правителството ще се появи иззад някое дърво и ще тръгне редом с него
Наистина ли знаеше? Е, не беше съвсем сигурен. Но се надяваше. И беше готов.
Преди много години опитът му да напише книгата за съдбата без работните си бележки се бе провалил. От ръкописа бе останала само купчинка пепел, която през тези години се е смесила с почвата, дъждовете са я отмили или е преминала като химически елементи в пшеничните класове и царевичните мамули.
Беше готов да си отиде. Напълно готов. Сега разбра, че е бил готов през всичките тези години.
