Клифърд Саймък
Последното непроверено лекарство
Джо спря колата.
— Знаеш ли какво да правиш? — попита той.
— Да вървя по улицата — отговори Ърни. — Нищо няма да правя. Ще вървя дотогава, докато не ми кажат да спра. И там ли имате хора?
— Да, и там имаме хора.
— Защо не мога да вървя сам?
— Ще се опиташ да избягаш — отговори Джо. — Вече сме пробвали.
— Няма да избягам.
— По дяволите!
— Не ми харесва тази работа — каза Ърни.
— Защо? Работата е добра. Нищо не трябва да правиш. Просто си вървиш по улиците.
— По онези, които ти ми посочиш. В това е разликата. Дори не мога да вървя където си искам.
— А къде искаш да вървиш?
— Не знам — отвърна Ърни. — Където и да е, стига да не ме следите. По-рано беше друго. Правех всичко, каквото поисках.
— Затова пък сега редовно ядеш — каза Джо. — И пиеш. Сега има къде да спиш. В джоба си винаги имаш пари. Имаш пари и в банката.
— Все едно, това не е редно — каза Ърни.
— Слушай, какво ти е станало днес? Не искаш ли да помогнеш на хората?
— Нямам нищо против да помогна. Но откъде да знам, че им помагам? Само от твоите думи. И още на онзи тип от Вашингтон.
— Но той нали ти обясни?
— Не разбрах какво ми говореше. И не съм сигурен, че на всичко това може да се вярва.
— Аз също не разбирам — каза Джо. — Но видях цифрите.
— Изобщо не мога да разбера тези цифри.
— Ще тръгнеш ли днес или не? Какво, искаш да те изхвърля ли?
— Не, сам ще изляза. Колко дълго трябва да вървя днес?
— Ще ти кажат кога да спреш.
— Пак ли ще ме следите?
— Да, дявол да го вземе! — не се сдържа Джо.
— Това е лош район. Защо винаги трябва да вървя по някакви гадни улици, по някакви гадни райони?
— Това е твоят район. В такова място си живял, докато те намерихме. В други райони ще се чувстваш неловко.
— Но там, където ме намерихте, имах приятели. Сузи и Джейк, и Бабуина, и всички останали… Защо не мога да се върна при тях?
— Защото ще се раздрънкаш. Всичко ще изпортиш.
— Нямате ми доверие…
— А какво, можем ли да ти се доверим?
— Не. Сигурно не — каза Ърни и излезе от колата. — Но там бях щастлив, ясно ли е?
— Добре, добре — отговори Джо. — Знам.
До тезгяха на бара стоеше един човек, имаше и още двама в залата на масичките. Мястото напомняше на Ърни бара, където те с Джоузеф, със Сузи и Бабуина, а понякога с Джейк и с Хари прекарваха вечерта на чаша бира. Той се покачи на високото столче и веднага се почувства леко и уютно, като че ли отново се бяха върнали добрите стари времена.
— Налей малко — обърна се той към бармана.
— А имаш ли пари, приятелю?
— Имам. — Ърни сложи върху тезгяха долар. Барманът извади бутилка и наля малко в чашата. Ърни я пресуши на един дъх.
— Да повторим — каза той и барманът му наля още едно.
— Нещо не съм те виждал тук преди.
— Просто никога не съм бил.
Ърни си поръча трета чаша и сега бавно отпиваше от питието.
— Знаеш ли с какво се занимавам? — попита той бармана.
— Не, не знам. Сигурно с каквото и всички останали безделници — с нищо.
— Аз церя хората.
— Е, и?
— Просто вървя и лекувам всички хора наоколо.
— Прекрасно — каза барманът. — Леко съм настинал. Можеш ли да ме излекуваш?
— Вече си здрав.
— Но не се чувствам по-добре от преди да дойдеш.
— Утре. Утре всичко ще бъде наред. Трябва известно време.
— Не мисля да ти плащам — каза барманът.
— И не очаквам. Плащат ми други хора.
— Кои други?
— Просто други. На знам какви са.
— Сигурно са някакви глупаци.
— Не ме пускат да си отида — оплака се Ърни.
— Е, това не е моя работа.
— Имах много приятели. Сузи, Джоузеф, Бабуина…
— Всички имат приятели — каза барманът.
— А аз имам аура. Те така мислят…
— Какво имаш?
— Аура. Те го наричат така.
— Никога не съм чувал подобно нещо. Да ти налея ли още?
— Да, моля, още една чаша и край. Трябва да вървя.
На улицата пред вхота стоеше Чарли и го пронизваше с поглед. На Ърни никак не му се искаше Чарли да влезе в бара и да каже нещо от рода на: „Време е да се движим“.
На прозореца на втория етаж Ърни забеляза фирмата и се втурна нагоре по стълбите. Джек деше от другата страна на улицата, а Ел — цял квартал напред. Те, разбира се, ще забележат това и ще го последват, но може би ще мине да влезе в кабинета, преди да го настигнат. Върху вратата пишеше: „Лоусън и Креймър. Адвокати“. Ърни, без да се замисли, отвори вратата.
— Трябва да видя адвоката — каза той на секретарката.
— Имате ли уговорена среща, сър?
— Не, не, нищо уговорено. Но трябва веднага да видя адвоката. Имам пари, Виждате ли? — Той извади от джоба си шепа смачкани банкноти.
— Мистър Креймър е зает.
— А вторият? Също ли е зает?
— Вторият адвокат го няма. Преди… По-рано от…
— Чуйте ме, мис. Нямам време.
Вратата на кабинета се отвори на прага и се появи мъж.
— Какво става тук?
— Този джентълмен…
— Не съм никакъв джентълмен — прекъсна я Ърни. — Но ми трябва адвокат.
— Добре — каза мъжът. — Влезте.
— Вие ли сте Креймър?
— Да, аз съм.
