Клифърд Саймък
Паралелни светове
1
Джей Уикърс се събуди много рано тази сутрин. Снощи по телефона Ан му бе съобщила, че представители на деловите среди от Ню Йорк спешно искат да се срещнат с него.
В началото се опита да се измъкне, но тя не отстъпваше.
— Зная, че това ще наруши плановете ти, Джей, но не бива да подценяваш тази среща.
— Нямам време за пътуване. Работата е в разгара си и не мога да я захвърля.
— Става дума за нещо много важно — настоя Ан, — страшно важно. Ти си първият, с когото искат да говорят. Смятат, че си най-подходящият писател.
— Това реклама ли е?
— Не, не е реклама. Става дума за нещо съвсем друго.
— Напразно си губиш времето. Не искам да се срещам с никого.
И затвори телефона. Но на следващата сутрин, още в тъмни зори беше на крак и се канеше да отиде до Ню Йорк веднага след закуска.
Когато се позвъни на вратата, той вече пържеше яйца с шунка, а с края на окото си следеше да не изкипи кафето. Отиде да отвори.
Можеше да е момчето, което разнася вестниците. Уикърс не беше вкъщи, когато трябваше да му плати и сега като е видяло светлина в кухнята, е решило да се отбие. Или пък съседът, странният старец Хортън Фландърс — беше се преселил тук преди година и минаваше да си побъбрят в най-неочаквано време. Беше винаги учтив и изискан, макар да имаше вид на обрулен от живота човек. Беше приятно да се разговаря с него, но Уикърс предпочиташе да го търсят в по-удобни часове.
Търсеше го или раздавачът на вестници, или Фландърс. Никой друг не можеше да звъни толкова рано.
Отвори вратата и видя момиченце по джапанки и с вишнев бански костюм. Косите на детето бяха разрошени като след сън, но очите му ярко блестяха. То мило се усмихна.
— Добър ден, мистър Уикърс. Събудих се и не успях да заспя отново, а след това видях светлината у вас и си помислих, че може да сте болен.
— Чувствувам се прекрасно, Джейн — каза Уикърс. — Ето виж, приготвям си закуска. Искаш ли да хапнеш с мен?
— О, да! — възкликна Джейн. — Знаех си, че ще ме поканите да ям, ако закусвате.
— Майка ти знае ли, че си тук?
— Мама и татко още спят — отговори тя. — Днес е почивният ден на татко и снощи се върнаха много късно. Чух как мама му каза, че пие прекалено много и че никога, никога няма да излиза с него, ако той продължава да пие толкова много, а татко…
— Джейн — строго я прекъсна Уикърс, — струва ми се, че твоите родители биха останали твърде недоволни, ако те чуят.
— О, на тях им е все едно. Мама през цялото време говори за това и аз я чух как каза на мисис Тейлър, че е почти готова да се разведе. Мистър Уикърс, какво означава „да се разведеш“?
— Хм, не зная — каза Уикърс. — Не си спомням такава дума. И все пак, не си струва да повтаряш какво е казала майка ти. Я виж, здравата си се измокрила, докато си пресичала поляната.
— Навън е много мокро. И има роса.
— Влез — покани я Уикърс. — Ще ти донеса кърпа да си избършеш краката, а като закусим, ще се обадиш на майка си, за да не се тревожи.
Тя влезе и той затвори вратата.
— Седни на този стол. Отивам за кърпата. Страх ме е да не настинеш.
— Мистър Уикърс, а вие имате ли жена?
— Не… Не съм женен.
— Почти всички имат жени — каза Джейн. — Почти всички, които познавам. Вие защо нямате, мистър Уикърс?
— Да си кажа право — не зная. Може би не съм я срещнал още.
— Има толкова много момичета.
— И аз имах момиче — каза Уикърс, — но беше отдавна, много отдавна…
Не се беше сещал от години. Дълго време бе потискал дори мисълта за нея, но независимо от желанията му, спомените упорито живееха дълбоко в него.
И ето, че сега всичко се върна.
Момичето и заветната долина — като че ли сънуваше вълшебен сън…
Вървят заедно по хълмовете из пролетната долина. В розовата пяна на цветовете растат диви ябълки, а въздухът е изпълнен с песента на птиците. Лек пролетен ветрец докосва водата на ручея, разхожда се из тревата и сякаш цялата поляна струи като набраздено от пенещите се вълни езеро.
Но някой бе омагьосал тази долина, защото по-късно, когато се върна там, тя бе изчезнала или по-точно на нейното място той намери нещо съвсем друго. Помнеше съвсем ясно онази, първата. Преди двайсет години се бе разхождал там и през всичките тези двайсет години бе крил спомена за нея дълбоко в паметта си. Но ето, че всичко се върна отново, без да е избледняло от времето, сякаш бе станало вчера.
2
Джейн си отиде. Уикърс изми съдовете и си спомни, че цяла седмица се кани да се обади на Джо за мишките.
— Имам мишки — каза му той.
— Какво?
— Мишки — повтори Уикърс: — Едни такива малки животинки. Разхождат се из цялата къща.
— Странно — изненада се Джо. — Къщата е построена отлично. Не би трябвало да има мишки. Искате да взема мерки, така ли?
— Мисля, че е необходимо. Поставих капани, но хитрите животни не им обръщат внимание. После взех котка, но тя не издържа и два дена, и избяга.
— Това е доста странно. Обикновено котките обичат къщите, в които живеят мишки.
— Котката се държеше като побъркана — каза Уикърс. — Сякаш бе омагьосана. Няма да повярвате, но тя ходеше на пръсти.
— Котките са странни животни — неуверено се съгласи Джо.
— Днес отивам в града. Можете да дойдете, докато ме няма.
— Разбира се — отговори Джо. — Напоследък почти не ми се е налагало да тровя мишки. Ще мина към десет часа.
— Ще оставя входната врата отключена.
Уикърс сложи слушалката и вдигна вестника, който беше пъхнат под вратата. Захвърли го на масата и взе своя ръкопис, сякаш за да го прецени на тегло. Като че ли теглото можеше да е мярка за ценността на написаното. Той знаеше обаче, че не си е губил времето и е успял да изрази всичко, което е искал. Да го изрази достатъчно ясно, така че мъжете и жените, които ще четат тези редове, да разберат мисълта му, скрита зад безличния строй на буквите.
„Не ми се ще да пропилея целия ден — помисли си той. — Най-добре е да си остана вкъщи и да поработя. Тези срещи са нужни преди всичко на литературните агенти.“ Но Ан настояваше много и продължи даже след като й обясни, че колата му е развалена. Ако трябваше да бъде честен — той не беше съвсем искрен, защото знаеше, че колата ще бъде поправена всеки момент.
Погледна часовника. До отварянето на гаража оставаше около половин час. Нямаше смисъл да се залавя за работа. Взе вестника и излезе на верандата. Спомни си за малката Джейн, нейното мило бърборене и похвалите, които сипеше за кулинарните му способности.
— Имате ли жена? — бе попитала тя. — Защо нямате жена, мистър Уикърс?
А той беше отговорил: „Имах момиче. Но отдавна, много отдавна…“
Тя се наричаше Катлийн Престън и живееше в голямата тухлена къща на върха на хълма, къщата с
