— Защо сте ходили на езерото? — запита Лигет.
— Да се поразведрим малко — казах аз.
— Кучето с вас ли беше?
— Естествено. Взехме го с нас. То е много приятен спътник.
Найлоновият чувал бе изчезнал от куката, където го закачи Стърлинг, и не се виждаше никъде из лабораторията. Но не смеех да се оглеждам прекалено усърдно — Лигет можеше да заподозре нещо.
— Налага се да дойдете в участъка — каза Лигет. — И двамата. Трябва да изясним някои подробности.
— Стария е в течение — успокои ме Джо. — Съобщих му още одеве, когато разбрах, че си се обадил по телефона.
— Благодаря, Джо — казах аз. — Мисля, че и сами ще се оправим.
Но далеч не бях толкова сигурен, колкото изглеждах. Ако слезехме долу и Песа се раздрънкаше в присъствието на Лигет, щяхме да загазим и с двата крака. А освен това в колата лежеше заредена пушка с нагар в цевта от моята стрелба по преследвачите. Не би било лесно да обясня по какво съм стрелял и защо изобщо съм носил пушка. Като капак на всичко в единия джоб на шлифера ми имаше зареден пистолет, а другият беше натъпкан със смес от патрони за двете оръжия. Никой достопочтен и миролюбив гражданин не се разхожда току-така със заредена пушка в колата и зареден пистолет в джоба.
Имаше още много неща, за които можеха да се заядат. Например телефонното обаждане на Джой до лабораторията на Стърлинг. Ако ченгетата се захванеха сериозно, скоро щяха да узнаят за този разговор. Или, да речем, съседът на Джой, който бе излязъл да види къде се вдига врява — навярно щеше да се окаже, че е видял как паркираната отпред кола внезапно потегля с пълна газ.
Може би, казах си аз, трябваше да сме малко по-откровени с Лигет. Или да отговаряме малко по-охотно на въпросите. Ако искаше да ни натопи, той отдавна можеше да го стори.
Но ако посмеехме да му разкажем дори само частица от истината, бяха ни гарантирани дълги часове общуване с отегчени полицаи, които щяха или да се подсмиват на всяка наша дума, или да търсят за цялото произшествие разумни, солидни, съвременни обяснения.
Този вариант все още не се изключва, казах си аз. Даже е напълно възможен, но докато си държим езика зад зъбите, има шанс да ни се размине.
Спомних си, че когато разкъсах кутията с патрони, няколко се изръсиха на пода. Тогава Стърлинг клекна да ги събере. Обаче подаде ли ми ги после, в джоба си ли ги пъхна или ги метна нейде по масата? Напрегнах памет, но за нищо на света не можех да се сетя какво е станало. Ако полицаите бяха открили патрони в лабораторията, имаше вероятност да ги свържат с моята пушка, а това само щеше да засили подозренията.
Да разполагах с малко повече време, помислих аз, бих им обяснил всичко. Но не разполагах с време, а и самото обяснение би предизвикало нова поредица от проверки и разпити пред скептични следователи, които отказват да вярват на каквото и да било. Вярно, исках да разкажа на света какво става, но предпочитах да не го правя в полицейския участък.
Знаех, че е изключено сам да се оправя с тази каша. Но трябваше да открия човек на висота. А в полицията определено нямаше подобни личности.
Още веднъж подирих с поглед чувала из лабораторията. И за кратък миг зърнах нещо друго. С крайчеца на окото си забелязах движение в умивалника — коварно, потайно помръдване — и бях твърдо уверен, че в този момент огромен черен червей подаде любопитно глава над ръба на мивката, а сетне веднага се отдръпна.
— Е, тръгваме ли? — запита Лигет.
— Разбира се — кимнах аз.
Хванах Джой за ръката и открих, че трепери — отстрани не личеше, но когато я докоснах, долових тръпките.
— Спокойно, малката — казах аз. — Лейтенантът просто иска да вземе показания.
— От двама ви — уточни той.
— А от кучето? — запитах аз.
Той веднага се вкисна. Усетих го, че се вкисна. Май беше по-добре да си трая.
Тръгнахме към вратата. На прага Джо пак запита:
— Паркър, сигурен ли си, че не искаш да предам нещо на Стария?
Завъртях се срещу него и лейтенанта. Усмихнах се и на двамата.
— Съвършено нищо.
После излязохме, следвани от Джо и полицая. Лигет затвори вратата и чух как ключалката щракна отвътре.
— Вие двамата карайте към централния полицейски участък — нареди Лигет. — Аз ще ви следвам с моята кола.
— Благодаря — казах аз.
Спуснахме се по стълбището, минахме през външната врата и слязохме на тротоара.
— Песа — прошепна ми Джой.
— Ще му кажа да си затваря устата — отвърнах аз.
Трябваше да го предупредя. Нищо не му пречеше за известно време да изиграе ролята на весел, дружелюбен пес. И без това си имахме достатъчно неприятности.
Но тревогите се оказаха излишни.
Задната седалка беше пуста. От Песа нямаше и помен.
24.
Лейтенантът ни въведе в някаква тясна стаичка и излезе.
— След минутка се връщам — подхвърли той от прага.
В стаята имаше масичка и няколко неудобни стола. Беше сумрачно, хладно и из въздуха се носеше мирис на застояла пот.
Джой ме погледна и разбрах, че е изплашена, но упорито потиска страха си.
— Ами сега? — запита тя.
— Не знам — признах аз. После добавих: — Извинявай, че те забърках в тая история.
— Та ние не сме сторили нищо лошо — каза тя.
Тъкмо това беше най-неприятното. Не бяхме сторили нищо лошо и все пак затъвахме до гуша в неприятности. Имахме честни и почтени обяснения за всичко станало, но никой нямаше да повярва на обясненията ни.
— Едно питие би ми се отразило добре — каза Джой.
На мене също, но предпочетох да премълча.
Секундите се влачеха непоносимо бавно, а ние седяхме унило и нямахме какво да си кажем.
Взирах се в пода и мислех за Карлтън Стърлинг — какъв симпатяга беше и колко ще ми липсват редовните посещения в лабораторията, когато седях и го слушах, а той приказваше неуморно, без да прекъсва работата.
Навярно Джой мислеше за същото, защото по някое време запита:
— Мислиш ли, че някой го е убил?
— Не някой, а нещо — поправих я аз.
Защото твърдо вярвах, че са го убили черните твари, които му бях занесъл в найлоновата торба. Бях влязъл в лабораторията, за да доставя със собствените си ръце смъртта на един от най-добрите ми приятели.
— Не се упреквай — каза Джой. — Не бива. Откъде можеше да знаеш?
Така си беше, но утешенията не ми помагаха.
Вратата се отвори и в стаята влезе Стария.
— Идвайте — каза той. — Всичко е уредено. Никой не иска да ви разпитва.
Станахме и тръгнахме към вратата.
Погледнах Стария с леко учудване. Той се изкиска отривисто.
