Свърнах по една пресечка и подкарах към Юнивърсити авеню.
— Не се надявай прекалено, Паркър — предупреди ме Джой. — Входната врата може да е заключена.
— Не беше, когато излизахме — казах аз.
— Портиерът може да е заключил по-късно.
Но не беше заключено.
Влязохме в сградата на факултета и тихичко се прокраднахме по стълбите.
Стигнахме до лабораторията на Стърлинг и Джой ми подаде ключа. След няколко неуспешни опита успях да налучкам ключалката и отворих.
Влязохме, бутнах вратата назад и чух как бравата изщрака.
На лабораторната маса трептеше пламъчето на малка спиртна лампа. Твърдо помнех, че не сме я оставили запалена. А на една табуретка край масата седеше странна, изкривена фигура.
— Добър вечер, приятели — изрече фигурата. Вече добре познавах този ясен, любезен глас.
На табуретката седеше Атууд.
25.
Застинахме и се вторачихме в него, а той се изхили. Сигурно искаше да се разсмее любезно, но от устата му излетя тих злокобен кикот.
— Ако ви изглеждам малко странен — каза той, — то е защото не съм в пълен състав. Част от мен се прибра у дома.
Очите ни постепенно привикваха към слабото осветление. Сега го различавахме сравнително добре и разбрахме, че е не само изкривен, но и много по-дребен от нормалния човешки ръст. Едната му ръка беше по-къса от другата, тялото му изглеждаше прекалено мършаво, а лицето някак безформено и сгърчено. Но въпреки това дрехите му стояха безупречно, сякаш бяха ушити специално за тази уродлива фигура.
— И още нещо — добавих аз. — Липсва ви моделът.
Порових из джоба на шлифера и открих кукличката, която бях вдигнал от пода в мазето на имението Белмонт.
— Нямам намерение да ви усложнявам живота — казах аз.
Подхвърлих му куклата. Той протегна по-късата ръка и я хвана безпогрешно въпреки слабото осветление. И още щом докосна пръстите му, куклата се сля с него — сякаш в ръката му имаше уста, която я засмука.
Лицето му стана симетрично, двете ръце се изравниха и всички други телесни недъзи изчезнаха незабавно. Но сега дрехите изглеждаха ужасно скроени и късият ръкав на сакото едва му стигаше до лакътя. Остана си все тъй дребен — много по-дребен, отколкото го помнех.
— Благодаря — каза той. — Така е по-лесно. Иначе трябва през цялото време да се напрягам, за да запазя формата.
Ръкавът бавно слизаше надолу по ръката; виждах го как расте. Цялото му облекло се променяше, за да съвпадне с новата фигура.
— Обаче дрехите са досадна работа — небрежно подхвърли Атууд.
— Значи затова държите цял склад за облекло в кантората.
Той ме погледна с лека изненада, после кимна.
— Вярно, вие минахте оттам. Бях забравил. Трябва да призная, мистър Грейвс, че вие сте много проницателен човек.
— Такава ми е работата — отвърнах аз.
— А вашата придружителка?
— Извинявайте — казах аз. — Трябваше да ви запозная. Мис Кейн, мистър Атууд.
Атууд се вгледа в нея.
— Ако не се обидите от мнението ми — каза той, — мисля, че вие хората имате най-нелепата размножителна система, която някога съм виждал.
— Ние си я харесваме — заяви Джой.
— Но тя е толкова обременителна. Или по-скоро вие я обременявате, като вплитате в нея безброй обществени обичаи и морални принципи. А иначе предполагам, че е напълно сносна.
— Разбира се, няма как да прецените от личен опит — подхвърлих аз.
— Мистър Грейвс — каза той, — вие сигурно сте наясно, че макар да имитираме вашите тела, не сме длъжни да копираме сляпо и всичките им функции.
— Освен телата ни — напомних аз — може би имитирате и други неща. Например бомби за автомобили.
— О, да — съгласи се той. — Това е сравнително просто.
— А капани пред вратите?
— И това не е трудно. Нали разбирате, елементарно устройство. Обаче със сложните структури понякога не се справяме много добре.
— Но защо ви беше онзи капан? — запитах аз. — Само си взехте белята с него. Не знаех нищо за вас. Не бях и сънувал, че съществувате. Ако не беше капанът…
— Пак щяхте да узнаете — каза той. — Вие сте човек, който умее да прави изводи. Разбирате ли, ние отдавна знаехме за вас. Може би ви познавахме по-добре, отколкото сам се познавате. Знаехте на какво сте способен и какво да очакваме от вас. А освен това имаме известна представа за предстоящите събития. Понякога знаем, понякога не. Има фактори, които…
— Почакайте за момент, дявол да го вземе — прекъснах го аз. — Твърдите, че сте знаели за мене. Нима само аз съм бил обект на вашето внимание?
— Разбира се, че не само вие. Знаехме по нещичко за всеки от вас, който в един или друг момент би могъл да разбере за нашето съществуване. Журналисти, представители на правните среди, държавни служители, индустриалци на ключови постове и…
— Проучвали сте всички тези хора?
Той едва не се изсмя презрително.
— До един.
— Имаше ли други освен мене?
— О, имаше, разбира се. Доста народ.
— И тогава влязоха в действие капаните и бомбите…
— Методите ни са разнообразни — неопределено каза Атууд.
— Убили сте ги — натъртих аз.
— Щом настоявате. Но бих ви напомнил да не мерите с различен аршин. Тази вечер пристигнахте тук с намерението да излеете в мивката значително количество киселина.
— Разбира се — отвърнах аз, — но сега осъзнавам, че едва ли щеше да има полза.
— Навярно имаше известна възможност да ме унищожите… поне отчасти. Знаете, че наистина бях в канала.
— Да, щях да унищожа вас. Но не и другите.
— Какво искате да кажете? — запита той.
— Ако ви унищожа, ще се появи нов Атууд. Можете да го създадете когато си поискате. Право да си кажа, струва ми се безсмислено да избивам Атууд подир Атууд, щом зная, че след минута или час непременно ще изникне нов.
— Не знам — замислено промърмори Атууд. — Не мога да разбера що за същества сте вие, хората. Има във вас нещо неуловимо и напълно безсмислено. Създавате правила за поведение, организирате си спретнати обществени структури, но нямате схеми за собствените си личности. В един момент можете да бъдете невероятно глупави, а в следващия изведнъж ставате гениални. А най-неприятното — най- ужасното — е вашата неизречена, вродена вяра в съдбата. Не нечия друга, а именно човешката съдба. Поразителна самоувереност.
— А вие? — запитах аз. — Нямаше ли да ме намразите, ако бях сипал киселината?
— Не особено — каза Атууд.
