— До утре на обяд — заяви Стийн решително. — Ако до утре на обяд не ми кажете, че сте готов да продължавате, ще потърся друг човек.
Хомър стана. Пъхна банковата книжка в джоба си.
— Ще намина да поговорим.
Стийн вдигна отново краката си на бюрото.
— Отлично. Ще ви чакам.
Когато се озова навън, на алеята, Хомър тръгна покрай лъскавите витрини на магазините. А в магазините, които видя, имаше не повече от половината от необходимия персонал и абсолютно никакви купувачи. Влезе в един от тях да си купи пури и го обслужи момиче, явно едващо завършило средно училище. Беше му непознато.
— Тук наоколо ли живеете? — по-пита той.
— Не, сър. В града.
Влезе в железарски магазин и в един супермаркет. Не видя никакъв познат. Странно! Той живееше в този район почти от тринадесет години и смяташе, че познава всички.
Спомни си какво му бе казал Габи за предприемача, дошъл някъде извън града. Може би по някаква нелепа причина Стийн не е искал да наема местни хора. Но все пак бе наел Хомър.
Изобщо смахната работа, каза си Хомър. Просто не се побираше в ума му — особено повторното даване на къщите под наем.
Май ще трябва да зареже всичко това. Вече бе спечелил доста солидна сума. Тъкмо сега беше най- подходящият момент да се измъкне. Ако продължаваше, можеше да си навлече неприятности.
Той запали пурата си и се върна в колата. Излезе от паркинга и пое по пътя, който водеше към жилищния комплекс.
Караше бавно, за да може да огледа внимателно всяка къща. Всички те изглеждаха пусти. Прозорците нямаха нито драперии, нито пердета. Моравите не бяха косени от седмици. Нямаше никаква следа от никого — а би трябвало да има играещи деца и домашни животинчета. Почти всички наематели имаха деца, кучета и котки. Тук би трябвало да цари оживление, каза си той, а е тихо и пусто.
Спря колата и влезе в една къща. Тя беше гола и празна. По ъглите имаше дървени стърготини и тук- там талаш. По пода нямаше следи от обувки, нито по стените — отпечатъци от ръце. Прозорците не бяха мити; по тях още имаше залепени етикети на производителя.
Излезе озадачен.
Огледа още две къщи. И там беше същото.
Значи Стийн се бе оказал прав. Стийн с разместените обувки на краката и с нещо друго… и с особения начин, по който говореше сега. Преди шест седмици, когато Стийн дойде в кантората на Джексън, беше скован, официален и непохватен, но се държеше коректно. А сега беше небрежен, вдигаше краката си на бюрото и говореше на жаргон.
В къщите не живее никой, бе принуден да признае Хомър. Никой никога не бе живял в тях. Хомър бе дал под наем и петдесетте, ала никой не се бе нанесъл в тях.
И имаше неприятна миризма — ужасно неприятна миризма.
Пътьом Хомър спря пред кантората на Стийн. Тя беше заключена.
Старият вратар отвори портата и му махна с ръка от прозорчето на будката
Когато се озова отново в кабинета си, Хомър извади от едно чекмедже списъка с наемателите. Телефонира на Морган, първото име по списъка.
— Този номер е сменен — каза му телефонистката.
Даде му новия номер и той го набра.
— Щастлив кът — обади се напевен глас на телефонистка.
— А?
— Щастлив кът — изпя гласът. — Кого търсите, сър?
— Жилището на Морган.
Почака. Морган се обади.
— Тук е Хомър Джексън. Просто проверявам. Как ви се струва къщата? Добре си карате, нали?
— Отлично — отговори му Морган весело. — Смятах да дойда да ви благодаря, че ме настанихте тук.
— Наистина ли всичко е наред?
— По-хубаво не би могло и да бъде. Сега рядко ходя в кантората си. Работя тук. Ходя на риболов и си правя разходки. Жената и децата също са доволни. — Морган снижи глас. — Как вършите тази работа? Опитах се да проумея, но не можах.
— Това е тайна — отговори Хомър. — Така разрешаваме жилищния проблем.
— Не че ме е грижа — каза Морган. — Просто ми е любопитно. Ще намина някой ден. Ще ви донеса нещо.
— Ще се радвам да ви видя — рече Хомър.
Той набра номера на Щастливия кът и поиска да бъде свързан с друго семейство. Прекара половината списък. Говореше предимно с жени, макар че някои от мъжете си бяха вкъщи. Те бяха не само щастливи, но и възторжени.
Когато свърши, главата му се маеше.
Слезе в закусвалнята да изпие чаша кафе.
Когато се върна, вече бе взел решение.
Извади списъка на чакащите и започна пак да върти телефона.
— Случайно имаме свободно жилище в Щастливия кът, ако ви интересува.
Интересуваше ги.
Напомняше им за колите. Отговаряха, че още на другата сутрин ще се погрижат да свършат тази работа.
До времето за вечеря даде под наем двадесет от къщите, като води двадесет телефонни разговора.
VII
— Има нещо нередно — каза Хомър на жена си. — Но и добри пари падат.
— Ти просто не можеш да разбереш — рече Илейн. — Мистър Стийн може да има основателна причина да не ти обяснява нищо.
— Но това значи да се откажем от пътуването си до Европа. И то след като имаме паспорти и всичко друго.
— Можем да отидем в Европа по-късно. Никога няма да ти се удаде пак такава възможност.
— Безпокои ме — каза Хомър.
— Ох, ти все се безпокоиш за неща, които изобщо не се случват. Мистър Стийн е доволен, наемателите също са доволни, защо се тревожиш тогава?
— Но къде са тези хора? Те не живеят в къщите и все пак говорят така, като че ли са там. Някои дори ме запитаха как успявам да се справя с тази работа. Като че се възхищаваха на умението ми да скалъпя една тъмна сделка…
— Забрави това — каза Илейн. — Ако не бях те подкрепяла, ако не бях те пришпорвала през всичкото време… Стига си се тревожил.
Той се стараеше да не се тревожи, но не можеше.
На другата сутрин отиде с колата си до Щастливия кът и паркира край пътя срещу главния вход. От 7 до 9 часа преброи четиридесет и три коли, излизащи от жилищния комплекс. Някои от хората в тях позна като наематели на къщите. Мнозина му махнаха с ръка.
В 9.30 мина с колата си през портата и пое бавно по пътя.
Къщите бяха все още празни.
Когато се върна в кантората си, там го чакаха хора. Блокът беше задръстен с нови лъскави коли.
Отвори му се много работа. Оказа се, че никой не се интересува да види къщите. Повечето от кандидатите вече ги бяха виждали. Искаха просто да ги наемат. Той попълваше бързо формулярите и
