вчерашния вестник.
— Според мен хубаво обявление. То ми създаде много работа.
— Но е от ония обявления, които нашето сдружение не одобрява. То е, ще извинявате за израза, просто една измама.
— Мистър… как се казвате впрочем?
— Снайдър — отговори човекът.
— Мистър Снайдър, ако случайно ви интересува имот в този район за смешно ниската цена 4,16 долара на месец, с радост ще ви покажа която и да е от петдесетте къщи там. Ако имате време, мога да ви закарам с колата си.
Устата на човека се затвори рязко като капан.
— Вие разбирате какво искам да кажа, Джексън. Сам знаете, че това е измамно обявление. Заблуждаване. И съм решил да го докажа.
Хомър сложи шапката си на шкафа за книжа и седна на стола си.
— Снайдър — каза той, — няма място за вас в кабинета ми. Изпълнихте дълга си — предупредихте ме. Сега се махайте оттук.
Не бе искал да каже точно това и сам се учуди на себе си. Но след като го бе казал, нямаше връщане назад и дори му беше приятно чувството за сила и независимост, което му вдъхнаха тези думи.
— Няма защо да избухвате — рече Снайдър. — Бихме могли да поговорим по този въпрос.
— Вие дойдохте да ме заплашвате — отвърна Хомър. — Няма за какво да разговаряме. Казахте, че ще ме злепоставите. Е, добре, злепоставете ме.
Снайдър се изправи ядосан.
— Ще съжалявате за това, Джексън.
— Може би — призна Хомър. — Не се ли нуждаете от къща?
— Но не и от вас — тросна се Снайдър и излезе с важна походка.
Трябва да се е отразило зле на продажбите им, рече си Хомър, като гледаше как Снайдър върви, накуцвайки по улицата.
Седна спокойно и се замисли. Знаеше, че ще си има неприятности, но не можеше да изпусне тази сделка. Особено когато Илейн искаше толкова много да пътува до Европа.
Вече беше обвързан. Не можеше да се откаже, дори и да желаеше. Пък и не беше сигурен дали желае. Оттук можеха да се изкарат сума пари.
Сделката с колите не му харесваше, но нищо не можеше да стори. Може би трябваше да отиде да поговори със Стийн.
Габи Уилсън, съседът му, който беше застрахователен агент, влезе и се тръшна на едно кресло. Габи беше креслив.
— Как си, момче? — ревна той. — Чувам, че си пипнал сделката за Щастливия кът. Защо не включиш стария си приятел в играта? Аз ще се заема със застраховката.
— Я си гледай работата! — тросна се Хомър.
— Как върви с Щастливия кът?
— Засега отлично — отговори Хомър.
— Голяма евтиния — изказа се Габи. — Аз поразпитах тук-там. Измъкнали дявол знае откъде някакъв неизвестен предприемач да им свърши работата. Дори не купили материалите си от тукашните търговци. Предприемачът довел свои работници. Строителите не похарчили пукната пара тук.
— Непатриотично от тяхна страна.
— И неразумно. След година-две къщите вероятно ще се окапят.
— Това не ме засяга. Важното е да ги дам под наем.
— Направи ли нещо досега?
— Предизвиках известен интерес. Ето, идва кандидат.
Беше Морган. Той бе паркирал пред сградата и слизаше от нова лъскава кола.
Габи побърза да се изпари.
Морган влезе в кабинета. Седна на един стол и извади чековата си книжка.
— Купих колата — каза той. — Как точно искате да ви попълня чека?
VI
Шест седмици по-късно Хомър се отби в канцеларията на търговския център. Стийн седеше с вдигнати на бюрото крака. Носеше черни обувки вместо кафявите, които бе носил преди. Те все още бяха сложени неправилно на краката му.
— Здравейте, мистър Джексън — каза той весело.
Хомър седна на един стол.
— Най-после ги пласирах. Всички петдесет къщи са дадени под наем.
— Чудесно — Стийн бръкна в едно чекмедже, извади малка книжка и я побутна по бюрото към Хомър. — Ето. Това е за вас.
Хомър я вдигна. Беше банкова книжка. Отвори я и видя спретната колонка от цифри — по 4500 долара, — наредени отгоре надолу по страницата.
— Вече имате цяло състояние — каза Стийн.
— Ще ми се да имаше още петдесет къщи — каза му Хомър. — Или още сто. Бих могъл да ги пласирам за една седмица. Имам списък на чакащи, по-дълъг от ръката ми.
— А защо не ги пласирате?
— Не мога да ги дам под наем повторно.
— Чудна работа — рече Стийн. — Никой не живее в тези къщи. Всички стоят празни.
— Не може да бъде! — възрази Хомър. — Възможно е да има няколко все още празни… няколко, в които наемателите още не са се настанили. Но повечето клиенти вече са се нанесли. Те живеят в тези къщи.
— А на мен не ми изглежда така.
— Тогава какво се е случило с тия хора? Къде са…
— Мистър Джексън!
— Да?
— Вие ми нямахте доверие. Нямахте ми доверие още отначало. Не зная защо. Сделката ви се стори съмнителна. Плашехте се. Но аз бях коректен с вас. Трябва да признаете това.
Хомър поглади чековата книжка.
— Повече от коректен.
— Аз зная какво върша, мистър Джексън. Не съм глупав. Всичко съм обмислил добре. Нека продължаваме нашето сътрудничество. Аз имам нужда от човек като вас.
— Значи искате да дам под наем всички ония къщи за втори път? — запита Хомър неловко.
— За втори път — повтори Стийн. — И за трети. И за четвърти. Давайте ги под наем колкото пъти желаете. Продължавайте да ги давате под наем. Никой няма да възрази.
— Но хората ще възразят… хората, които наемат тези къщи — изтъкна Хомър.
— Мистър Джексън, оставете на мен да уредя това. За нищо не се безпокойте. Само поддържайте тези къщи в оборот.
— Но това не е редно.
— Мистър Джексън, след около шест седмици вие ще сте спечелили четвърт милион долара. Мисля, че именно в това е проблемът ви. Тази сума ви се вижда недостатъчна…
— С подоходния данък и прочие…
— Забравете за подоходния данък. Аз ви казах, че нашата банка се ползва с данъчни отстъпки.
— Не ви разбирам — каза Хомър. — Така не се върши бизнес.
— Но се върши — отвърна Стийн. — Моля ви да измислите по-добър начин. Няма граници. Вие можете да станете мултимилионер…
— В затвора.
— Казах ви, че не вършим нищо лошо. Ако не искате да се занимавате повече…
— Позволете ми да помисля — помоли Хомър. — Дайте ми един-два дена срок.
