Тя отговори.
— Моли, аз съм. Бентли. Знаеш ли къде живея?
— Във Вирджиния. Натресъл си се на аванта в къщата на Джо, докато го няма.
— Изобщо не е така. Грижа се за дома му, докато отсъства. Една, нали знаеш, има толкова много цветя…
— Ха! — прекъсна го Моли.
— Всъщност исках да те попитам — продължи Бентли, — дали би дошла тук.
— Не — отвърна тя. — Ако имаш намерение да ме сваляш, направо се откажи.
— Не искам да свалям никого — възрази той. — Просто целият заден двор е пълен с хора, които излизат от някаква врата. Казват, че идвали от петстотин години в бъдещето.
— Това не е възможно — отсече Моли.
— И аз така мисля. Но тогава откъде идват? Хиляди са. Даже да не са от бъдещето, събитието сигурно си струва да се отрази. Най-добре да си домъкнеш задника тук и да поговориш с някои от тях. И да пуснеш материала в сутрешните вестници.
— Бентли, сериозно ли говориш?
— Съвсем сериозно — отвърна той. — Не съм пиян, нито пък се опитвам да те примамя тук и…
— Добре — каза тя. — Идвам веднага. Най-добре се свържи със службата. Тази неделя е дежурен Манинг и това не го радва особено, затова внимавай как ще се държиш. Но той сигурно ще иска да прати там други хора. Ако не ме будалкаш…
— Не те будалкам — прекъсна я Бентли. — Да не съм луд, че да си загубя работата?
— До скоро тогава — каза Моли и затвори.
Бентли започна да набира номера на офиса, но в този момент вратата на кухнята се отвори. Той се обърна и видя високия мършав мъж.
— Простете ми — каза мъжът, — но очевидно въпросът е неотложен. Някои от малчуганите трябва да използват тоалетната. Дали бихте имали нещо против, ако…
— Не се притеснявайте — отвърна Бентли и посочи с палец към тоалетната. — Ако се наложи, на втория етаж има още една.
Манинг отговори едва на шестото иззвъняване.
— Тук има нещо за теб — каза му Бентли.
— Къде е това тук?
— Къщата на Джо. В която живея аз.
— Добре. Разказвай.
— Аз не съм репортер — отвърна Бентли. — И не съм длъжен да ти осигурявам материали. Моята работа е само да правя снимки. Материалът е важен и може да допусна някоя грешка, а не ми плащат, за да поемам отговорността.
— Добре — предпазливо каза Манинг. — Ще пратя някого. Но днес е неделя и на никого не му се разкарва, така че най-добре наистина да е нещо важно.
— От някаква странна врата в задния двор излизат хиляди хора. Твърдят, че били от бъдещето…
— Откъде твърдят, че били? — изрева Манинг.
— От бъдещето. От петстотин години в бъдещето.
— Бентли, ти си пиян…
— За мен няма значение. Това просто не ми е работа. Казах ти. Прави каквото искаш.
Той затвори и взе фотоапарата си. През вратата на кухнята се точеше дълга върволица деца, придружени от неколцина възрастни.
— Госпожо — каза на една от жените той, — на втория етаж има още една тоалетна. Най-добре да направите две опашки.
2.
Стив Уилсън, прессекретар на Белия дом, тъкмо се насочваше към вратата на апартамента си, за да прекара следобеда със секретарката си Джуди Грей, когато телефонът иззвъня. Той се върна и вдигна слушалката.
— Тук е Манинг — съобщи гласът от другия край на връзката.
— Какво мога да направя за теб, Том?
— Радиото ти включено ли е?
— Не, по дяволите. Защо трябва да е включено?
— Става нещо абсурдно — отвърна Манинг. — Може би не е зле да научиш. Като че ли сме подложени на нашествие.
— Нашествие!
— Не такова нашествие. Хора, които излизат от нищото. Твърдят, че били от бъдещето.
— Виж сега…, ако това е някакъв майтап…
— И аз така си мислех — каза Манинг, — Когато ми позвъни Бентли…
— Имаш предвид онзи пияница Бентли Прайс, вашият фоторепортер, така ли?
Именно — потвърди Манинг. — Но Бентли не е пиян. Поне този път. Още е прекалено рано. В момента Моли е там, пратих и още няколко души. „Асошиейтед Прес“ също отразяват събитието и…
— Къде се развива всичко това?
— Едното място е оттатък реката. Близо да Фолс Чърч.
— Едното място…
— Има и други. Получаваме същата информация от Бостън, Чикаго, Минеаполис. „Асошиейтед Прес“ току що излъчи съобщение от Денвър.
— Благодаря ти, Том. Длъжник съм ти. Той затвори, отиде до радиото и го включи.
— … известно досега — казваше коментаторът. — Само че, както се изрази един от присъстващите, тези хора излизат от дупка в пейзажа. По петима-шестима наведнъж. Като маршируваща армия, един след друг, в постоянен поток. Това става във Вирджиния, точно оттатък реката. Имаме подобни съобщения от Бостън, от района на Ню Йорк, Минеаполис, Чикаго, Денвър, Ню Орлиънс, Лос Анджелис. Не от самите градове, а точно до тях. А ето още едно съобщение — този път от Атланта.
Сериозният глас на коментатора потрепери и за миг издаде непрофесионално вълнение.
— Никой не знае кои са, откъде и как идват. Просто са тук и влизат в този свят като че ли е техен. Хиляди са и постоянно прииждат още. Може да се нарече нашествие, но не се държат войнствено. Идват с голи ръце. Те са кротки и миролюбиви. Не безпокоят никого. По непотвърдени данни идват от бъдещето, но това не е възможно…
Уилсън намали радиото, върна се при телефона и позвъни.
Отговори му телефонистката на Белия дом.
— Ти ли си, Дела? Обажда се Стив. Къде е президентът?
— В момента подремва.
— Можеш ли да накараш някого да го събуди? Предай му да включи радиото. Идвам веднага.
— Но какво става, Стив? Какво…
Той прекъсна връзката и набра друг номер — на Джуди.
— Какво се е случило, Стив? Тъкмо приготвих кошницата за пикник. Само не ми казвай…
— Днес няма да ходим на пикник, скъпа. Връщаме се на работа.
— В неделя!
— Защо не в неделя? Имаме проблеми. Ще дойда да те взема. Чакай ме отвън.
— По дяволите — възкликна тя. — Планът ми отива на кино. Имах намерение да те оправя на открито, на тревата под дърветата.
— Ще се измъчвам цял ден — каза Уилсън, — и ще си мисля какво съм пропуснал.
— Добре, Стив — рече Джуди. — Ще те чакам на тротоара.
Той увеличи радиото.
— … бягащи от бъдещето. От нещо, случило се в тяхното време. Бягат при нас, точно в този момент от времето. Разбира се, такова нещо като пътуване във времето не съществува, но всички тези хора все
