логично. Възможно е представители на пресата вече да са разговаряли с някои от тях — в това отношение вие може да сте ни изпреварили.
— Опитвахме се — отвърна репортерът от ЮПИ, но никой не ни каза почти нищо. — Като че ли им беше наредено да говорят колкото могат по-малко. Просто ни отговаряха, че са дошли от петстотин години в бъдещето и че се извиняват за безпокойството, но че за тях това било въпрос на живот и смърт. И нищо повече. Просто не стигаме доникъде. Президентът ще излезе ли по телевизията, Стив?
— Мисля, че е вероятно. Не мога да ви кажа кога. Ще ви известя незабавно, щом това бъде определено.
— Господин Уилсън — попита представителят на „Таймс“, — можете ли да ни кажете дали президентът ще разговаря с Москва, Лондон или с някое от другите правителства?
— Ще зная повече по въпроса, след като президентът се свърже с министъра на външните работи.
— Разговарял ли е вече с него?
— Възможно е вече да са разговаряли. Дайте ми още около час и ще ви информирам. Сега мога само да ви уверя, че своевременно ще ви известявам за развитието на събитията.
— Господин прессекретар — обади се репортерът от „Чикаго Трибюн“, — предполагам, правителството се е сетило, че нарастването на световното население с два и половина милиона на час…
— По този въпрос знаете повече от мен — прекъсна го Уилсън. — Последните ми данни са за малко повече от милион на час.
— В момента от тунелите или отворите излизат по около двеста хиляди — отвърна репортерът. — Даже да са само толкова, това означава, че след по-малко от четирийсет и осем часа на земята ще са се появили повече от един милиард, души. Въпросът ми е как светът ще успее да изхрани още толкова много хора.
— Правителството — отвърна Уилсън — съвсем ясно разбира този проблем. Това отговаря ли на въпроса ви?
— Отчасти, сър. Но как смята да реши проблема?
— Това е въпрос на бъдещи консултации — сковано рече Уилсън.
— Искате да кажете, че няма да отговорите ли?
— В момента, да. Не мога да ви отговоря.
— Моят въпрос е подобен — каза репортерът от „Лос Анджелис Таймс“. — Отнася се за развитата наука и техника, които трябва да съществуват след петстотин години. Обсъждало ли се е…
— Не — прекъсна го Уилсън. — Още не.
— Господин Уилсън — изправи се представителят на „Ню Йорк Таймс“, — очевидно в момента няма да стигнем доникъде. Навярно по-късно ще сте в състояние да отговорите на подобни въпроси.
— Надявам се — отвърна Уилсън.
Той се изправи и проследи с поглед репортерите, които се изсипваха обратно във фоайето.
5.
Армията беше в затруднение.
Лейтенант Андрю Шелби се обади на майор Марсел Бърнс и докладва.
— Сър, не мога да задържа тези хора заедно. Отвличат ги.
— За какво говориш, по дяволите? Кой ги отвлича?
— Ами, всъщност не че точно ги отвличат. Но ги отвеждат разни хора. Тук има една голяма къща и вътре е пълно с тях. Трябва да са повече от двайсет. Разговарях със собственика. Вижте сега, казвам му, трябва да задържа тези хора заедно. Не мога да ги оставя да се пръснат. Трябва да ги натоваря и да ги отведа на място, където ще получат подслон и храна. Лейтенант, казва човекът, не се безпокойте за тези, които са тук. Ако проблемът ви е само в подслона и храната, няма защо да се тревожите. Те са мои гости и имат храна и подслон. И той не беше единствен. Това беше само в една от къщите. Същото е и в другите, по цялата улица. В целия квартал. Нещо повече. Хората пристигат от километри, за да ги приберат и да се погрижат за тях. Пръснали са се из целия район и аз не съм в състояние да направя нищо.
— Продължават ли да излизат през онази вратата или там, каквото е?
— Да, сър, продължават. Изобщо не са преставали. Прилича на парад. Просто непрекъснато се изливат. Опитвам се да ги задържам заедно, сър, но те се пръскат и хората от квартала ги водят по къщите си. Не мога да следя кой къде отива.
— Успя ли да транспортираш част от тях?
— Да, сър. Правя всичко възможно.
— Що за хора са те?
— Просто обикновени хора, сър. Доколкото мога да видя. Не се различават от нас, освен, че имат странен акцент. И са облечени особено. Едни носят роби. Някои са по кожени бричове. Други… о, по дяволите, облечени са във всевъзможни дрехи. Все едно, че са на маскарад. Но са любезни и ни оказват съдействие. Не ни причиняват неприятности. Просто са прекалено много. Повече, отколкото съм в състояние да транспортирам. Пръскат се, но вината не е тяхна, а на хората, които ги канят в домовете си. Държат се приятелски и адски мило, но просто са прекалено много.
— Добре, продължавай — въздъхна майорът. — Направи каквото можеш.
6.
Бутоните на телефона на Джуди изобщо не бяха преставали да премигват. Залата за пресконференции беше претъпкана с нетърпеливи журналисти. Уилсън се изправи от бюрото си и се приближи до редицата тракащи телетипи.
„Глобъл Нюз“ излизаше с петото си поредно съобщение:
ВАШИНГТОН (ГН) — Милиони посетители, които твърдят, че са от 500 години в бъдещето, продължават да пристигат в днешния свят, като се изливат в постоянни потоци през повече от 200 „времеви тунела“.
В началото се наблюдаваше общо нежелание на обществеността да приеме тяхното обяснение, че са от бъдещето, но позицията на официалните власти постепенно се променя, не толкова във Вашингтон, колкото в чуждите столици. Освен твърдението, че са от бъдещето обаче, бегълците не съобщават почти нищо друго. Носят се слухове, че през следващите няколко часа се очаква нова информация. До този момент от изливащото се от тунелите множество не се е появил никой, който да може да бъде наречен водач или говорител. Но има някои указания, че е възможно вече да е открит такъв говорител и че на неговото обяснение скоро ще бъде дадена гласност. Тунели има по целия свят и за тях се получават съобщения от всички континенти.
Според неофициални изчисления през тях пристигат приблизително два милиона души на час. С това темпо…
— Стив — каза Джуди, — на телефона е Том Манинг.
Уилсън се върна при бюрото си.
— Получи ли съдебното си разпореждане? — попита Манинг.
— Още не. Дадох ти време да помислиш.
— Е, можеш да го получиш, когато поискаш. Така казват нашите адвокати.
— Струва ми се, че няма да ми трябва.
— Всъщност си прав. Моли вече е на път. Заедно с Гейл и дъщеря му. Ще пристигнат след двайсетина минути. Може повече, може и по-малко, зависи от трафика. Тук става напечено. Прииждат зяпачи и безброй военни камиони.
— Том — рече Уилсън, — искам да ти кажа нещо. Зная защо трябваше да го направиш. Просто трябваше да опиташ.
— Има още нещо, Стив.
— Какво, Том?
— Гейл каза на Моли някои неща. Не много. Но я помоли да съобщи нещо. Нещо, което според него не можело да чака.
