— Какво е то?
— Каза да разположите пред всеки от времевите тунели артилерийско оръдие. Със силно експлозивни снаряди. И ако се случи нещо, да стреляте направо в тунела. Да не обръщате внимание на хората, които може да са вътре. И в случай на нужда да продължавате да стреляте.
— Имаш ли някаква представа какво би могло да се случи?
— Не ни обясни. Просто каза, че ще разберем. Че експлозията ще унищожи тунела. Ще се заемеш ли с този въпрос?
— Да.
— Засега няма да използвам тази информация — прибави Манинг. — Поне не веднага.
Уилсън затвори, свърза се със секретарката на президента и попита:
— Ким, кога ще може да ме приеме?
— В момента е на телефона. На другите линии също го чакат. При него има хора. Много ли е важно, Стив?
— Изключително важно. Трябва да се срещна с него.
— Идвай. Ще те пусна колкото е възможно по-скоро.
— Джуди — каза Уилсън. — Моли Кимбъл пътува насам. С нея са двама от бегълците.
— Ще съобщя на портала — отвърна Джуди. — И на охраната. Кога ще пристигнат?
— Ако не съм се върнал, прати ги при Ким.
7.
Министърът на отбраната Сандбърг и Уилямс, министърът на външните работи, седяха на кушетката пред бюрото на президента. Министърът на правосъдието Райли Дъглас седеше на един стол в ъгъла. И тримата кимнаха, когато Уилсън влезе.
— Стив — каза президентът, — зная, че имаш нещо важно. — Думите му прозвучаха почти укоризнено.
— Така ми се струва, господин президент — отвърна Уилсън. — След малко Моли Кимбъл ще доведе един от бегълците, който твърдял, че е говорител поне на групата от Вирджиния. Мисля, че може би ще искате да се срещнете с него.
— Сядай, Стив — каза президентът. — Какво ти е известно за този човек? Наистина ли е техен говорител? Упълномощен говорител?
— Не зная — призна Уилсън. — Предполагам, че може и да има някакви пълномощия.
— Във всеки случай — намеси се министърът на външните работи, — би трябвало да изслушаме, каквото има да ни казва. Бог знае, че никой друг не е в състояние да ни каже нещо.
Уилсън седна до министъра на правосъдието и каза:
— Човекът е пратил и предварително съобщение. Трябвало да научим колкото е възможно по-скоро. Предложил пред всяка врата или времеви тунел, от който излизат хора, да бъде разположено артилерийско оръдие.
— Значи има някаква опасност, така ли? — попита министърът на отбраната.
Уилсън поклати глава.
— Нямам представа. Очевидно не се е конкретизирал. Казал е само, ако нещо се случи, да изстреляме снаряд право в тунела. Даже вътре да има хора. Да не обръщаме внимание на хората и да стреляме. Казал е, че това ще унищожи тунела.
— Какво би могло да се случи? — попита Сандбърг.
— Съобщи ми го Том Манинг от името на Моли. Според думите на говорителя, ние сме щели да разберем. Останах с впечатлението, че това е само предпазна мярка. Той ще пристигне след няколко минути. Може би ще ни обясни.
— Какво мислите? — попита президентът. — Да се срещнем ли с този човек?
— Струва ми се, че трябва — отвърна Уилямс. — Тук не става въпрос за протокол, тъй като в това положение нямаме представа какъв може да е протоколът. Даже да не е такъв, какъвто твърди, той може да ни даде някаква информация, а до този момент не разполагаме с абсолютно нищо. Няма да го приемем като посланик или официален представител на тези хора. Можем сами да преценим доколко да вярваме на думите му.
Сандбърг сериозно кимна.
— Мисля, че трябва да се срещнем с него.
— Не ми харесва това, че го води представител на пресата — рече министърът на правосъдието. — Те са заинтересована страна и е възможно да ни пробутат свой човек.
— Познавам Том Манинг — отвърна Уилсън. — Както и Моли. Няма да се възползват от ситуацията. Може би щяха да го направят, ако беше съобщил нещо на Моли, но той казал, че щял да обясни единствено на президента.
— Постъпка на всеотдаен гражданин — отбеляза министърът на правосъдието.
— Ако говорите за Манинг и Моли — каза Уилсън, да, така ми се струва. Вашето мнение може да се различава от моето.
— В края на краищата — рече министърът на външните работи, — само от нас зависи дали срещата ни ще е официална, или не. И няма да сме обвързани от онова, което каже, нито от онова, което кажем ние.
— Искам и повече информация за взривяването на тунелите — обади се министърът на отбраната. — Откровено си признавам, че ме безпокоят. Предполагам, че докато от тях излизат хора, всичко е наред. Но какво ще правим, ако започне да излиза нещо друго?
— Какво например? — попита Дъглас.
— Не зная — отвърна Сандбърг.
— Възражението ти наистина ли е сериозно, Райли? — попита президентът министъра на правосъдието.
— Не чак толкова сериозно — каза Дъглас. — Просто реакция на юрист към нещо необичайно.
— В такъв случай смятам — рече президентът, — че трябва да се срещнем с него. — Той погледна Уилсън. Знаеш ли дали има име?
— Мейнард Гейл — отвърна Уилсън. — С него е дъщеря му. Казва се Алис.
Президентът кимна.
— Имате ли време да присъствате, господа? — попита президентът.
Всички кимнаха.
— Ти също, Стив — каза президентът. — Той си е твоя рожба.
8.
Селото беше познало глада, но с това вече бе свършено. Защото по някое време през нощта се случи чудо. Високо в небето точно край селото се отвори дупка й от нея започна да се изсипва постоянен поток жито. Първо го видя глупавото куцо момче, което беше ничие, което просто се скиташе из селото и което не бе наред с ума, както и с тялото. Докато се прокрадваше в нощта — разбира се, доколкото може да се прокрадва човек, който провлачва крака си — и търсеше да отмъкне нещо за ядене, момчето видя зърното да се изсипва от небето под ярката лунна светлина. То се уплаши и понечи да избяга, но гладът не му позволи. Не знаеше какво да прави, но това бе нещо ново и можеше да се окаже за ядене, затова не можеше да избяга. Така че, макар и все още уплашено, хлапето се промъкна напред и накрая, когато видя какво е, се втурна и се хвърли върху натрупалата се купчина. Натъпка устата си, започна да дъвче и да гълта полусдъвканото зърно, като се давеше и кашляше, но продължаваше да се тъпче отново и отново, щом успееше да прочисти гърлото си. Несвикнал с такива количества храна, стомахът му се разбунтува. Момчето се претърколи от купчината, отпусна се на земята и немощно започна да повръща.
Така го завариха по-късно другите и го сритаха настрани — един селянин бе излязъл по малка нужда, видя какво става и извика и съседите. Никой нямаше време за някакво си глуповато сакато момче, което просто се скиташе из селото и не беше ничие.
