странно.
28.
Кабинетът му беше тъмен. Само тракащите телетипи до стената хвърляха бледа светлина. Уилсън седна зад бюрото си. Наведе се да включи настолната лампа, после отдръпна ръка. Нямаше нужда от светлина, а и мракът му действаше успокояващо. За първи път от следобеда нямаше работа, но нещо постоянно го човъркаше и му казваше, че трябва да е на крак и да действа.
Президентът, помисли си прессекретарят, отдавна трябваше да е в леглото. Наближаваше полунощ — обичайното му време за лягане отдавна бе минало, а той беше пропуснал и следобедния си сън. Самюъл Хендерсън бе стар, прекалено стар за такива неща. Когато учените от бъдещето бяха въведени в кабинета му и ги представиха на хората от Националната академия, той изглеждаше измъчен и уморен.
— Слуша ли речта ми, Стив? — бе попитал президентът, когато двамата останаха сами.
— В колата.
— Какво мислиш? Хората ще ме подкрепят ли?
— Отначало не. Не с готовност. Но когато обмислят всичко, смятам, че ще ви подкрепят. Уолстрийт ще вдигне голяма врява.
— Уолстрийт — отвърна президентът — е нещо, за което в момента не мога да си позволя да отделям време.
— Трябва да си легнете, господин президент. Денят беше много тежък.
— Веднага — каза президентът. — Но първо трябва да разговарям с министъра на финансите. Сандбърг също помоли да намине за малко.
„Веднага“, беше казал той, но най-вероятно щяха да минат часове преди да си легне.
Някъде, в някоя тайна стая разговаряха учените. Из цялата страна, всъщност по целия свят хората от бъдещето продължаваха да излизат от тунелите си. В планините на запад се криеше чудовище.
И все пак беше невероятно. Бе се случило прекалено бързо. Човек нямаше време да върви в крак със събитията. Само след няколко часа щеше да започне нов ден и в много отношения той щеше да е коренно различен от предишните от който и да е ден в човешката история, ден, изпълнен с проблеми и дилеми, с каквито не се беше сблъсквало нито едно човешко същество.
През пролуките под вратите, водещи към залата за пресконференции, се процеждаше светлина. Там бяха останали неколцина журналисти, макар че не работеха. Не се чуваше тракане на пишещи машини. Уилсън си спомни, че изобщо не бе успял да изяде сандвичите си. Беше си сложил два в чиния и тъкмо отхапваше от единия, когато в залата бе влетял Брад Ренолдс. Като се сети за това, осъзна, че е гладен. Може би бяха останали някакви сандвичи, макар че сигурно вече бяха изсъхнали. А и поради някаква причина му се искаше да остане тук на тъмно и да не му се налага да разговаря с никого.
Но навярно все пак трябваше да види какво се е получило по телетипите. Той поседя още малко, после неохотно се изправи и отиде до стената. „Първо АП — каза си прессекретарят. — Добрата стара солидна АП. Никога сензационна, винаги изключително солидна.“
От апарата бяха излезли цели метри хартия.
Тъкмо започваше нов материал…
ВАШИНГТОН (АП) — Тази нощ в планините на запад оттук започна издирване на чудовището, излязло преди няколко часа от времевия тунел във Вирджиния. Получени са многобройни съобщения, че са го видели, но нито едно от тях не може да се потвърди. Има основания да смятаме, че повечето са плод на богато и обременено въображение. В района са пратени войскови части, контингенти от полицейски и шерифски управления, но през нощта едва ли може да се направи нещо…
Уилсън издърпа хартията, остави я да падне пред краката му и бързо продължи нататък.
ЛОНДОН, АНГЛИЯ (АП) — На разсъмване тази сутрин министрите продължаваха да заседават в резиденцията на министър-председателя. Цяла нощ тук постоянно идваха хора…
НЮ ДЕЛХИ, ИНДИЯ (АП) — През последните десет часа от тунелите от бъдещето продължаваха да се изсипват хора и жито. Проблеми има и с хората, и с житото…
НЮ ЙОРК (АП) — През нощта се получиха много сведения, че утрото може да донесе взрив от протести и бунтове, не само в Харлем, но и в много други квартали на града, обитавани от малцинства. Страхът, че постоянното прииждане на бегълци от бъдещето може да предизвика недостиг на храна и други социални проблеми, вероятно ще доведе до масови демонстрации. Мобилизирани са всички полицейски части и персоналът е готов за денонощна работа…
ВАШИНГТОН (АП) — Обявеното от президента прекратяване на бизнеса и замразяване на заплатите и цените беше и атакувано, и одобрявано.
Москва, Мадрид, Сингапур, Бризбейн, Богота, Кайро, Киев… и после:
НАШВИЛ, ТЕНЕСИ (АП) — Днес Джейк Билингс, известен евангелист, призова към кръстоносен поход за „връщане на хората от бъдещето към Христа“.
Той отправи този призив, след като научи, че група бегълци, пристигнали през вече затворилия се тунел край Фолс Чърч, Вирджиния, са отказали утехата на д-р Ангъс Уиндзър, прочут духовен водач от Вашингтон, като посочили, че са обърнали гръб не само на християнството, но и на всички останали религии.
„Те са дошли при нас за помощ — каза Билингс, но се нуждаят от друга помощ, а не от онази, която търсят. Вместо да им помагаме да се върнат в миналото, както искат те, ние трябва да ги върнем в братството Христово. Те бягат от бъдещето, за да спасят живота си, но вече са загубили нещо много по- ценно. Нямам представа как се е случило така, че са отхвърлили Христа, но зная, че наш дълг е да им посочим пътя на набожността и праведността. Призовавам всички християни да се присъединят към молитвите ми за тях.“
Уилсън пусна дългото руло хартия на земята и се върна на бюрото си. Включи лампата, вдигна телефонната слушалка и се свърза с централата.
— Джейн, ти ли си? Тук е Стив Уилсън. Би ли поръчала разговор с Джейк Билингс в Нашвил? Да, Джейн, зная кое време е. Зная, че навярно спи — просто ще трябва да го събудим. Не, не зная номера му. Благодаря ти, Джейн. Много благодаря.
Уилсън се отпусна в стола си и изръмжа. Когато рано следобед бяха разговаряли с президента, стана дума за Джейк Билингс и той обеща да му телефонира, но после съвсем забрави за това. Но кой би си помислил, че може да се случи такова нещо, по дяволите?
Уиндзър! Само това им трябваше — някой стар натрапник като Уиндзър да започне да си пъха носа където не му е работа. И когато го отблъснат, да иде да се жалва на журналистите.
„Господи, само това ни липсваше — помисли си Уилсън, — хора като Уиндзър и Билингс да объркат всичко, да започнат да си кършат ръцете в благочестив ужас и да вият за кръстоносен поход.“ Кръстоносният поход, мрачно си каза той, беше последното нещо, което им трябваше. Имаха си достатъчно неприятности и без шайка яростни проповедници, които само допълваха общия хаос.
Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.
— Отец Билингс, сър — каза Джейн.
— Ало — рече Уилсън. — С отец Билингс ли разговарям?
— Да. Бог да ви благослови — отвърна му дълбок, тържествен глас. — С какво мога да ви помогна?
— Джейк, обажда се Стив Уилсън.
— Уилсън ли? А, да, прессекретарят. Трябваше да се сетя, че си ти. Не ми обясниха кой се обажда. Само казаха, че е от Белия дом.
„Копеле — помисли си Уилсън. — Разочарован е. Решил е, че го търси президентът.“
— Мина много време, Джейк — каза той.
— Да — отвърна Билингс. — Колко стана? Десет години?
— По-скоро петнайсет — рече Уилсън.
— Сигурно си прав — съгласи се пасторът. — Годините често…
