— Обаждам ти се — прекъсна го Уилсън — за този твой кръстоносен поход, за който призоваваш.
— Кръстоносен поход ли? А, искаш да кажеш за връщането на хората от бъдещето в правия път. Толкова се радвам, че се обаждаш. Трябва ни колкото се може повече помощ. Смятам, че връщането им при нас е щастлива случайност каквато и да е истинската причина. Тръпки ме побиват като си помисля, че само след петстотин години човешката раса е забравила вярата ни. Толкова се радвам, че си с нас. Не мога да изразя колко се радвам, че си…
— Не съм с вас, Джейк.
— Не си ли? Какво искаш да кажеш с това, че не си с нас?
— Не съм с вас, Джейк — точно това искам да кажа. Обаждам ти се да прекратиш този тъп кръстоносен поход.
— Но аз не мога…
— О, можеш. Имаме си достатъчно неприятности и без някакъв глупав кръстоносен поход. Ако продължиш с това, ще направиш на страната лоша услуга. Имаме прекалено много проблеми и не се нуждаем от повече. Това не ти е просто възможност Джейк Билингс да покаже набожността си. Въпросът е на живот и смърт, при това не само за бегълците, а и за всеки един от нас.
— Струва ми се, че се държиш излишно грубо, Стив.
— Ако е така — отвърна Уилсън, — това е, защото действията ти ме безпокоят. Въпросът е важен, Джейк. Имаме работа — да пратим бегълците там, където искат да идат, преди да разстроят икономиката ни. И това ще предизвика огромна съпротива. От страна на промишлеността, профсъюзите, социалните служби, политиците, които ще се възползват от шанса за евтини нападки срещу нас. При това положение не можем да си позволим и ти да се присъединиш към тях. Каква полза ще имаш? Това не ти е настоящето, не са днешните хора. Това е бъдещето, част от бъдещето, до която иначе не би имал достъп.
Бегълците са тук наистина, но вятърните мелници, срещу които се нахвърляш, ще бъдат построени дълго след твоята и моята смърт.
— Неведоми са пътищата Господни… — започна Билингс.
— Виж — прекъсна го Уилсън, — слез от амвона си. Можеш да впечатлиш някой друг, но не и мен, Джейк. Никога не си можел.
— От името на президента ли говориш, Стив?
— Ако питаш дали той ме е помолил да ти се обадя, отговорът е не. Навярно още не знае какво правиш. Но когато научи, ужасно ще се ядоса. Днес двамата с него разговаряхме за теб. Страхувахме се, че можеш да се намесиш по някакъв начин. Разбира се, не бяхме в състояние да предвидим какво ще се случи. Но ти все пак се намеси. Трябваше да ти телефонирам и да те предупредя. Но имаше толкова много други неща, че нямах никакво време да го направя.
— Позицията ти ми е ясна — сериозно каза Билингс. Мисля, че дори я разбирам. Но ние с теб гледаме на нещата от различни страни. За мен мисълта, че хората са станали безбожници, е лично страдание. Това е противно на всичко, на което са ме учили, на целия ми живот, на всичко, в което съм вярвал.
— Бъди спокоен — отвърна Уилсън. — Това няма да стигне по-далеч. Там в бъдещето, след петстотин години, човешката раса намира своя край.
— Но те ще се върнат назад във времето…
— Надяваме се — горчиво каза Уилсън. — Наистина ще се върнат, ако не им попречат хора като теб.
— Ако се върнат — възрази Билингс, — те ще започнат наново. Ние ще им дадем каквото им трябва, за да започнат. На нова територия и в ново време, в което ще създадат безбожна култура. Възможно е по- късно да излязат в космоса, да пътуват до други звезди, и тогава ще бъдат безбожници. Не можем да го допуснем, Стив.
— Навярно ти не можеш. Но аз мога. Това не ме безпокои. Има адски много други хора, които също не биха се безпокоили. Ако не виждаш началото, корените на отхвърлянето на религията в настоящето, значи си сляп. Може би всъщност тъкмо това те измъчва. Питаш се дали можеш да направиш нещо, за да го предотвратиш.
— Възможно е — призна Билингс. — Не съм имал време да обмисля нещата. Но даже да е така, няма никакво значение. Пак бих направил абсолютно същото.
— Искаш да кажеш, че възнамеряваш да продължиш, така ли? Макар да знаеш какво означава това за всички нас. Да поведеш хората, да развееш байрака…
— Трябва да го направя, Стив. Съвестта ми…
— Защо не си помислиш по въпроса? Мога да те потърся по-късно.
Защото повече нямаше смисъл да спори. Нямаше защо да се мъчи да увещава този благочестив безумец. Познаваха се още от студентските години. И още от самото начало трябваше да знае, че е безполезно да се опитва да го накара да погледне нещата под друг ъгъл.
— Да, позвъни ми пак — отвърна Билингс, — щом искаш. Но аз няма да променя позицията си. Зная какво трябва да направя. Не можеш да ме убедиш в нещо друго.
— Лека нощ, Джейк. Извинявай, че те събудих.
— Не си ме събудил. Тази нощ няма да спя. Радвам се, че те чух, Стив.
Уилсън затвори и се отпусна на стола си. Може би, ако беше подходил по друг начин, ако не се бе държал толкова грубо, щеше да постигне нещо. Макар че се съмняваше. Беше невъзможно да убедиш този човек. Навярно, ако му бе позвънил следобед след първия си разговор с президента, би могъл поне да го помоли да действа по-умерено, но се съмняваше, че и от това би имало някаква полза. Беше безнадеждно още от самото начало. Самият Билингс бе безнадежден.
Погледна си часовника. Наближаваше два. Уилсън вдигна слушалката и набра номера на Джуди. Тя му отговори със сънен глас.
— Събудих ли те?
— Не. Чаках те. Стив, ужасно е късно. Какво става?
— Трябваше да ида в Майър, за да взема неколцина от бегълците. Учени. Сега са тук, разговарят с хората от Академията. Няма да успея, Джуди.
— Да дойдеш при мен ли?
— Трябва да остана тук. Случват се прекалено много неща.
— До сутринта ще си умрял за сън.
— Ще се опъна на кушетката в залата за пресконференции и ще си почина малко.
— Мога да дойда да дежуря, докато си почиваш.
— Няма нужда. Ако потрябвам, някой ще дойде да ме повика. Лягай си. Ако искаш, утре можеш да позакъснееш. Аз ще се оправя.
— Стив?
— Да?
— Нещата не отиват на добре, нали?
— Прекалено рано е да се каже.
— Гледах президента по телевизията. Ще стане ужасна каша. Никога не сме си имали работа с такова нещо.
— Права си, никога.
— Страх ме е, Стив.
— И мен — каза Уилсън. — На сутринта ще е по-различно. Ще се чувстваме по друг начин.
— Имам ужасно предчувствие — рече Джуди. — Сякаш земята се изплъзва изпод краката ми. Мислих си за майка ми и сестра ми в Охайо. Не съм виждала мама от много, много време.
— Обади й се. Поговори с нея. Ще се почувстваш по-добре.
— Опитах се. Много пъти. Но линиите са постоянно заети. Всички звънят. Като на празник. Страната е в паника.
— Току-що водих междуградски разговор.
— Естествено. Ти си в Белия дом. Освободили са линията заради теб.
— Можеш да й се обадиш утре. Дотогава положението ще се успокои.
— Стив, сигурен ли си, че не можеш да дойдеш? Имам нужда от теб.
— Извинявай, Джуди. Искрено съжалявам. Имам ужасното чувство, че трябва да остана тук. Не зная
