мръсна.
Значи тук за първи път бе възникнал животът. Тези гадинки, които се придържаха плътно към водата и не смееха, а и не можеха да се отдалечат твърде много от нея, едва ли можеха да се нарекат същества. Те почти не се отделяха от водата, тази нежна и грижовна майка-кърмилница, в която първо се бе зародил животът. Дори растенията не се отдалечаваха от морето и съществуваха навярно само върху скалите, които бяха така близо до вълните, че от време на време до тях достигаха водните пръски.
Дейниълс забеляза, че сега дишаше по-леко. Да крачи през тинята и да се катери по скалата в бедната на кислород атмосфера беше непосилна и изтощителна работа. Но така, както седеше кротко върху скалата, той се чувстваше добре.
Сега, след като кръвта вече не шумеше в ушите му, Дейниълс усети тишината. Чуваше един-единствен звук — плисъкът на водата, миеща тинестия бряг. Беше самотен звук, който не нарушаваше, а по-скоро подсилваше тишината.
Никога преди в живота си той не бе усещал такава липса на звуци. Там в неговите други светове Дейниълс знаеше, че има много шумове дори и в най-тихите дни. Ала тук нямаше нищо, което би могло да произведе някакъв звук: нито дървета, нито животни, нито насекоми, нито птици. Имаше само вода, стигаща до далечния хоризонт и едно ярко слънце в небето.
За първи път след толкова месеци Дейниълс отново изпита чувството, че не е на мястото си, че не принадлежи към тази среда и че се намира там, където не го искат, където няма право да бъде и където е натрапник — в един свят, който нямаше граници и бе открит не само за него, но за всичко, което бе по- сложно и по-възвишено от малките гадинки на брега.
Дейниълс седеше под чуждото слънце, заобиколен от чужда вода, наблюдавайки малките организми, които в следващите ери щяха да създадат същества като него. Опита се да почувства някакво сходство с тези дребни създания, ала не успя.
И изведнъж тук на това място, където имаше само един-единствен звук, се чу някакво бумтене, много слабо, но ясно, което се усилваше с всеки миг. Звуковите вълни се удряха във водната повърхност и в малкия остров… Този шум идваше от небето!
Дейниълс скочи на крака, погледна нагоре и видя космическия кораб, който се носеше към него. Ала това не беше кораб от твърда материя. Поне така изглеждаше. Беше доста безформено творение — сякаш много светлинни плоскости (ако изобщо съществуваше такова нещо като светлинна плоскост) бяха нахвърляни и криво-ляво се бяха слели в едно цяло.
Корабът пулсираше, а от това цялата атмосфера виеше. Светлинните плоскости променяха формата си или местата си така, че всеки следващ миг корабът изглеждаше различен.
Отначало корабът се движеше бързо към земята, но сега вече бе намалил скоростта си, насочвайки се тромаво и неотклонно към острова.
Дейниълс осъзна, че прикляка и че не може да откъсне нито очите, нито другите си сетива от тази светеща и трещяща грамада, идваща от небето.
Водата, калният бряг, скалите, макар и огрени от яркото слънце, затрепкаха в такт с проблясванията на изменящите се светлинни плоскости. Присвил очи срещу светкавиците на летящата грамада, Дейниълс забеляза, че тя няма да се приземи върху острова, както той се бе уплашил в началото, а на около тридесет метра от брега.
На петнадесетина метра от повърхността на водата огромният кораб спря и затрептя във въздуха. Изведнъж от него се отдели някакъв светъл предмет, който цопна във водата, но потъна само наполовина — отдолу опря в калното дъно, а горната му част се показа над морската повърхност. Предметът всъщност беше кълбо — ярко светещо кълбо, в което водата тихичко се плискаше и дори на фона на грохота, идващ от кораба, на Дейниълс се стори, че чува тихото плискане на водата в кълбото.
Тогава над пустошта се разнесе глас, заглушаващ тътена на кораба и въображаемия плясък на морските вълни, миещи кълбото — беше тъжен, съдбовен глас (но пък едва ли беше глас, защото всеки глас би бил твърде немощен, за да бъде чут). Думите обаче бяха на лице и не можеше да има никакво съмнение в онова, което гласът казваше:
И така според решението на съда и присъдата, ти си пренесен и ще бъдеш изоставен тук на тази гола планета, където ние най-горещо се надяваме да намериш време и възможност, за да помислиш над греховете си и особено над греха на (тук вече думите и понятията бяха неразбираеми за Дейниълс и той ги чуваше само като неясно бучене, но самият този звук или нещо в него сякаш смръзна кръвта в жилите му и го накара да почувства такова отвращение и ненавист, каквито никога не бе изпитвал преди). Навярно е твърде жалко, че не си подвластен на смъртта, защото колкото и да се презираме, когато я осъществяваме, смъртта все пак би била много по-хуманен начин да прекъснем съществуването ти и би ни послужила много по-добре отколкото това депортиране, имащо за цел да ти отнеме всякаква възможност да влизаш отново в контакт с живи същества. Тук извън всякакви интергалактически връзки, на тази неотбелязана върху картата планета ние можем само да се надяваме, че сме изпълнили задачата си. Ние неотклонно ще изискваме от теб такова самопознание и самоконтрол, че дори да бъдеш освободен някога поради небрежност или зложелание, ти да намериш сили в себе си така да управляваш съществуването си, та да не се възползваш от това и да не срещнеш повече такава участ. А сега според нашия закон, имаш право на последна дума.
Гласът секна и след миг се чу друг. Макар изразите този път да бяха по-неясни, те все пак лесно намериха съответствията си в човешката реч и до учите на Дейниълс достигна:
Я се шибай!
Грохотът се усили и корабът започна да се издига в небето. Дейниълс го гледа докато тътенът затихна и докато светлата грамада се превърна в малка блещукаща точица върху синия небосклон.
Дейниълс се изправи на крака, ала все още слаб и разтреперан. Опипа с ръка скалата зад себе си и успя криво-ляво да седне върху нея.
Отново единственият звук, който се чуваше, бе тихото плискане на водата в брега. Плясъкът на вълните обаче около бляскащото кълбо на тридесетина метра от брега не се чуваше, макар Дейниълс да мислеше, че ще може да го улови. И отново той започна да се бори за глътка въздух.
Там в плитчината, до калния бряг, който се издигаше стръмно нагоре, несъмнено лежеше съществото от камъка. И какво бе станало тогава, че Дейниълс бе пренесен през стотици милиони години назад до тази микрочастица от времето, съдържаща отговора на всички въпроси, които си бе задавал във връзка с интелекта, заключен в камъка? Не би могло да е чисто съвпадение, защото бе прекалено голямо, за да е възможно. Нима той, Дейниълс, по някакъв неосъзнат начин бе придобил много повече знания от създанието, кацнало върху скалната издатина? Много повече, отколкото той самият предполагаше?! За миг Дейниълс си спомни как интелектите на двамата се бяха срещнали и как се бяха слели. Нима в този момент се бе осъществило предаване на знание, което не бе регистрирано от съзнанието му и което бе останало скрито някъде, в дълбините му? А може би това беше действието на някаква предупреждаваща психиката система, задействана така, че да обезкуражи всяко разумно същество в бъдещето, което би се изкушило да освободи изоставеното и откъснатото от света създание?
Ами какво бе искрящото създание, кацнало върху скалната тераса? Нима съществото, заключено в кълбото притежаваше някаква неподозирана доброта… която бе призовала верността и кучешката привързаност на съществото върху скалата, неподвластни на бавната геологическа разруха? Този въпрос породи и други: кое бе добро и кое зло? Кой имаше право да отсъди?
Съществуването на искрящото създание разбира се само по себе си изобщо не беше доказателство. Никое човешко същество не бе така лишено от доброта, че да не може да се надява някое вярно куче да го следва и пази до смъртта му.
Още по-чудно бе онова, което се бе случило в объркания му мозък и което така безпогрешно го бе изпратило в онзи жизнено важен момент. Какво ли още би могъл да открие Дейниълс, което да го изуми и слиса? Докъде щеше да го доведе този негов импулс и каква част от пътя към пълното познание щеше да измине той? И какъв ли бе смисълът на този импулс?
Дейниълс седеше върху скалата и се задъхваше. Морето се бе ширнало, спокойно и гладко под
