дреха, а и не можеше да си запали огън — не пушеше и никога не носеше в себе си кибрит.
За първи път той ясно осъзна сериозността на положението, в което се намираше. Сигурно щяха да минат дни преди някой да забележи, че го няма. Почти никой не го посещаваше, а и хората не му обръщаха особено внимание. Но дори и да забележеха, че го няма и да организираха търсене, каква беше гаранцията, че ще го намерят? Кой би помислил да провери в тази отдалечена пещера. Дейниълс се питаше колко би могъл да издържи на глад и студ.
Ами ако не можеше да се измъкне бързо оттук, какво щеше да стане с добитъка му? Кравите щяха да се върнат от паша и да потърсят убежище от бурята, а вкъщи нямаше да има кой да ги посрещне и да ги пусне в обора. И ако нямаше кой да ги издои, след ден-два виметата им щяха болезнено да се подуят. А кой щеше да нахрани прасетата и кокошките? Човек нямаше право да поема риска, който той току-що бе поел, мислеше си Дейниълс, щом като толкова много живи същества зависеха от него.
Той запълзя навътре в пещерата, легнал по корем. Промъкна се в най-отдалечените й кътчета и прилепи ухо към скалата.
Съществото все още беше там… разбира се, че беше. Нали и то бе в капана — при това много по- сигурно?! Затискаха го поне стотина метра здрава, скална маса, образувана бавно и методично в течение на милиони години.
То отново си спомняше. В съзнанието му се появяваше някакво друго място и макар част от спомените му да бяха мъгливи и смътни, останалите бяха кристално ясни: огромна и тъмна скалиста пустиня; една- единствена скала, стигаща чак до хоризонта в далечината, където се издигаше оранжево-червеното слънце; на фона на огненото кълбо смътно се очертаваше някаква фигура… някаква неравност на хоризонта, подсказваща, че там имаше нещо — навярно замък или град или голяма скална обител. Трудно беше да се разбере какво е. Нито пък можеше човек да е напълно сигурен, че там изобщо има нещо.
Родната земя ли беше това? Или може би черната скална грамада беше космодромът на старата, родна планета? Или пък просто бе място, което съществото бе посетило преди да дойде на Земята? Място толкова фантастично, че още тлееше в съзнанието му?!
В спомена се включиха и други елементи — сензорни символи, съответстващи на различни лица, форми на живот, миризми, вкусове… Дейниълс допускаше, че може и да греши като приписва на съществото човешки възприятия. Но тези човешки възприятия бяха единствените, които той познаваше.
В този миг, докато слушаше спомените, скрити в голямата, черна скала и представяйки си издигащото се в небето слънце, огряло тайнствената фигура на далечния хоризонт, Дейниълс направи нещо, което никога преди не се бе опитвал да прави — той се помъчи да отговори на създанието в скалата, да му съобщи, че някой го слуша и чува всичко и че то не е толкова самотно, колкото си мислеше.
Дейниълс не му говореше на своя език — това би било безполезно. Звукът не би успял да проникне през стотиците метри камък. Вместо това той му заговори със съзнанието си.
— Ей, ти, долу! — каза Дейниълс. — Здравей! Аз съм твой приятел. Слушам те от дълго време и се надявам, че и ти ме чуваш. Ако ме чуваш, нека да си поговорим. Нека се опитам да ти обясня кой съм аз и къде живея, а ти ще ми кажеш за себе си и за твоя свят и за това как си дошъл тук и как си се озовал там, където си и дали мога с нещо да ти помогна.
Дейниълс изрече това, после продължи и каза много, много повече. След като свърши, той остана така, притиснал ухо към каменния под на пещерата, за да разбере дали съществото го бе чуло. Но явно то не бе чуло или пък дори и да беше, не бе обърнало внимание на думите му, считайки ги за съвсем маловажни. То продължаваше да си мисли за мястото, където оранжево-червеното слънце се издигаше над хоризонта.
Дейниълс знаеше, че е глупаво и направо дръзко да се опитва да говори на съществото. Никога не го бе правил преди. Просто слушаше. Не се бе опитвал да каже нещо и на онези, които си говореха помежду си от звезда на звезда. тях също само ги слушаше.
Какво ли бе това ново обстоятелство, което го бе накарало да се опита да поговори със съществото, чудеше се Дейниълс. Дали страхът, че може да умре, го бе развълнувал?
Онова нещо в камъка навярно не беше подвластно на смъртта. Вероятно беше безсмъртно.
Дейниълс се измъкна от най-отдалечените кътчета на пещерата и спря там, където усети, че има по- голямо пространство, за да се поизправи.
Навън се бе разразила истинска буря. Сега вече суграшицата бе примесена и със сняг, а температурата бе паднала още. Терасата пред входа на пещерата бе покрита с тънка и хлъзгава, ледена корица. Ако някой се опиташе да мине оттам, то той би полетял в пропастта и би срещнал смъртта си.
Вятърът се бе усилил. Клоните на дърветата се гънеха под мощния му напор и по склона на талази се сипеха листа, размесвайки се със суграшицата и снега.
От мястото си Дейниълс виждаше върховете на най-близките дървета — брезите, които растяха на върха на могилата, малко по-назад от мястото, където някога се намираше пещерното дърво. Клоните на брезите сякаш се огъваха много повече отколкото клоните на другите дървета. Те се тръскаха лудо от едната страна на другата и буквално пред очите му се издигаха по-високо към небето, сякаш самите брези, обхванати от някаква неизмерима болка, протягаха клоните си нагоре, за да измолят милост.
Дейниълс изпълзя още напред, опрял се на ръце и колене, и показа глава, поглеждайки надолу към основата на скалата.
Не само най-горните клони на брезите се люлееха — люлееше се като че ли цялата брезова горичка. Тръскаше се така, сякаш някаква невидима ръка се опитваше да изскубне дърветата от корен. Едва-що тази мисъл се появи в съзнанието на Дейниълс и земята се раздвижи, сякаш нещо се надигаше от недрата й. Като че ли някой бе снимал забавено процеса на втечняване на буца лед до кипването на водата, а сега пускаше филма с нормална скорост. Земята се огъваше и заедно с нея се огъваше и горичката. По склона се поръсиха буци пръст и дребни камъчета, откъснали се от скалата. Отчупи се и един по-голям къс и се затъркаля по стръмнината, мачкайки храсти, треви и оставяйки грозни рани по корите на дърветата.
Дейниълс гледаше ужасен и зашеметен.
Нима той бе станал свидетел на някакъв чудодеен и забързан геоложки процес? Опита се да си изясни какъв ли точно би бил този процес. Не познаваше нито един, който да съвпада с току-що видяното. Могилката продължаваше да се люлее нагоре и надолу. От центъра й изригваха буци пръст. Дъжд от камъчета и пръст се сипеше по склона, образувайки кафява пътека върху бялата снежна покривка. Брезовата горичка се килна на една страна и се затъркаля надолу по възвишението, а на нейно място се появи някаква фигура.
Не беше от плътна материя, а някак ефирна и мъглява — сякаш някой бе остъргал малко звезден прах от небето и го бе пресовал в някаква аморфна и неопределена форма, каквато никъде не се срещаше и която непрестанно се променяше макар и да не губеше приликата си с евентуалната първоначална форма. Приличаше на свободен конгломерат от атоми, ако атомите можеха да се видят. Фигурата искреше в сумрака и въпреки привидната й безплътност, тя сякаш притежаваше някаква сила… защото продължаваше да се измъква от недрата на разпукващия се хълм, докато накрая изцяло се показа навън.
След като се освободи напълно, фигурата се понесе към скалната тераса пред пещерата.
Странно, ала Дейниълс не се изплаши. Бе завладян само от безгранично любопитство. Опита се да разбере каква беше тази неопределена и носеща се във въздуха форма, ала не можа.
Когато фигурата стигна до терасата, издигайки се леко над нея, Дейниълс се вмъкна в пещерата и клекна. Фигурата се приближи на метър-два и или трептеше леко над терасата, или бе кацнала върху нея.
Ти говори, каза искрящата фигура на Дейниълс.
Това не беше въпрос, нито пък обикновено изречение. А всъщност не беше и обикновен говор. Звучеше точно като приказките, които Дейниълс чу, когато слушаше звездите.
— Ти говори с него — рече отново фигурата — така, сякаш си негов приятел (макар че думата не беше точно „приятел“, а нещо съвсем различно — нещо топло и дружелюбно.) — Предложи да му помогнеш. Има ли нещо, с което би могъл да помогнеш?
Този въпрос поне бе достатъчно ясен.
— Не зная — отвърна Дейниълс. — Сега точно няма, но навярно след сто години… Чуваш ли ме? Разбираш ли за какво говоря?
Казваш, че ще можеш да помогнеш, но само след известно време — отвърна фигурата. — Моля те, кажи колко време?
