Торн извади лулата от устата си и я остави в пепелника, прокарвайки едрата си длан през своята буйна коса.
— Невероятно е — рече той. — Просто не може да бъде. Казахте, че това е започнало постепенно и бавно, нали?
— Първо на първо беше доста неясно — миналото някак мъгляво се наслагваше върху настоящето, после настоящето бавно избледняваше, а миналото се настаняваше на неговото място — истинско и неоспоримо. Но сега е различно. От време на време се появяват проблясъци, когато настоящето отстъпва на миналото… в повечето случаи обаче промяната настъпва като от магическа пръчка. Сегашният миг изчезва изведнъж и аз се озовавам в миналото. Навсякъде около мене само минало! И никакво настояще!
— Но вие всъщност не сте в миналото… искам да кажа, физически?
— В някои случаи изобщо не съм. Стоя си в настоящето, а далечните планини или долината на реката се променят. Но обикновено всичко около мене се променя, макар че най-странното нещо е, както и вие казвате, че всъщност аз не съм в миналото. Виждам го и ми се струва достатъчно истинско, за да не го забелязвам. Мога да се доближа до дадено дърво, да го докосна с ръка и да го почувствам, че е там. Но изглежда аз не мога да окажа никакво влияние върху миналото — като че ли изобщо не съм там. Зверовете не ме виждат. Приближавал съм се на метър от динозаврите. Те нито ме виждат, нито ме чуват, нито надушват. Ако го бяха сторили, да съм умрял вече десет пъти. Все едно, че се движа във филм с три измерения. В началото много се тревожех за евентуалните различия в земната повърхност: да не се събудя изведнъж от разходката си в миналото, заровен до кръста в някое възвишение, което отдавна би трябвало да е изчезнало. Но не става по този начин. Първо вървя в настоящето, а после изведнъж — в миналото. Като че ли някъде по пътя има врата, която отварям и преминавам от другата страна. казах ви, че всъщност не съм точно в миналото… но не съм и в настоящето. Опитах се да се снабдя с известно доказателство. Взех със себе си камера и направих снимки. Когато проявих филмите, върху тях нямаше нищо. Нямаше го миналото, но по-важното беше, че го нямаше и настоящето. Ако бях халюцинирал, камерата трябваше да улови настоящето. Но очевидно нямаше нищо, което камерата ми би могла да регистрира… Помислих си, че сигурно се е повредила или че съм сложил некачествена лента. Затова направих опит с няколко камери и няколко различни ленти, но нищо не се получи. Снимки не станаха. Все пак опитах да взема нещо друго. Когато се появиха цветя, откъснах няколко. Беше много лесно, но щом се върнах в настоящето, се оказах с празни ръце. Опитах се да взема и други доказателства. Мислех си, че не мога да взема само живи организми като цветята. Затова се помъчих да се сдобия с доказателства от нежива материя като камъните, обаче не успях… не успях нищо да донеса в настоящето.
— Ами не използвахте ли скицник?
— Мислех по въпроса, но не използвах скицник, защото не умея да скицирам… освен това каква полза? Скицникът щеше да е празен.
— Но не сте опитали, нали?
— Не — отвърна Дейниълс, — никога. От време на време все пак аз правя скици, обаче само след като се върна в настоящето. Не винаги… но понякога, по памет. Ала както казах вече, не умея много да скицирам.
— Не зная — рече Торн. — Наистина не зная. Всичко това звучи невероятно. Но ако все пак има нещо… Кажете ми, не изпитвахте ли страх? Разказвате ми съвсем равнодушно и делово. Обаче в началото сигурно сте се страхували.
— Да, в началото — отвърна Дейниълс. — Вцепених се. Не само се уплаших, ами направо изпитах физически страх: уплаших се за живота си, затова, че сигурно съм попаднал някъде, откъдето нямаше изход… а също и затова, че може би съм полудял. А и каква самота изпитах!!!
— Какво имате предвид като казвате „самота“?
— Може би това не е точната дума. Не бях където трябва! Нямах право!!! Стоях изгубен и слисан там, където още не се бе появил човекът и щеше да дойде чак след милиони години. Бях в един толкова чужд свят, че ми идеше да се свия някъде и да треперя. Но не светът около мене, а аз бух чуждият. От време на време все още изпитвам същото чувство. Аз разбира се познавам това усещане и съм подготвен да не му се поддавам, но понякога то успява да ме завладее. Чужденец съм за въздуха и светлината на онова друго време… всичко това е нереално разбира се.
— Не непременно — рече Торн.
— Обаче най-големият ми страх вече го няма. Страхът, че съм полудял. Сега съм сигурен, че съм наред.
— Откъде сте сигурен? Как може човек да е сигурен?
— Зверовете… съществата, които виждам…
— Искате да кажете, че ги разпознавате от илюстрациите на книгите, които четете?
— Не, не е това! Ни най-малко! Картините ми помогнаха естествено, но всъщност е точно обратното… не приликите, а различията. Разбирате ли, нито един от зверовете не е точно такъв, какъвто е показан на илюстрациите в тези книги. Някои изобщо не приличат на тях, нито пък на образците, възстановени от палеонтолозите. Ако беше така, сигурно още щях да си мисля, че халюцинирам, че онова, което виждам, е повлияно от видяното и прочетеното от мене в книгите. Щях да си помисля, че подхранвам въображението си с предишни знания. Но тъй като случаят изобщо не беше такъв, то логично бе да заключа, че онова, което виждах, бе истинско. Как можех да предположа, че тиранозаврите имат гуши с всички цветове на дъгата?! Откъде можех да допусна, че саблезъбите тигри ще имат кичури от косми на ушите си?! Откъде можех да зная, че огромните, грохотни чудовища на Еоцена имат кожи, нашарени като козината на жирафа?
— Мистър Дейниълс — рече Торн, — имам доста резерви към онова, което току-що ми разказахте. Всяка фибра от мозъка ми, изучавал тези неща, се бунтува срещу думите ви. Имам чувството, че не бива да с и губя повече времето с вас. Без съмнение вие вярвате във всичко, което ми разказахте. Изглеждате ми честен човек. ГОворили ли сте с някого другиго за това? Някой друг палеонтолог или геолог? Може би невропсихиатър?
— Не — отвърна Дейниълс. — Вие сте единственият човек, на когото съм разказал. Но не съм ви казал още всичко. Всичко дотук беше наистина само предистория.
— Боже господи, човече!… Само предистория?!
— Да, само предистория. Аз, видите ли, слушам звездите.
Торн стана иззад бюрото и започна да подрежда купчината листа пред себе си. После взе угасналата си лула от пепелника и я пъхна в устата си.
Когато заговори, гласът му бе студен и безучастен.
— Благодаря ви за посещението — рече той. — Беше крайно интересно.
III
И точно тук му бе грешката, рече на себе си Дейниълс. Не трябваше да споменава, че слуша звездите. Разговорът протичаше добре до момента, в който му каза за звездите. Разбира се Торн не му бе повярвал, но беше заинтригуван и би го слушал още, би могъл дори сам да се залови да изследва случая, макар и тайно без съмнение и много, много предпазливо.
Дейниълс знаеше, че грешката му е неговата прекалена ангажираност към съществото в камъка. Миналото нямаше значение — важно беше да може да съобщи за онова създание в камъка, да даде обяснения за него и да каже откъде знае, че то е там. Трябваше да каже и за слушането на звездите.
Обаче трябваше да внимава, мислеше си Дейниълс. По-добре да си бе мълчал. Но пък пред него стоеше човек, който макар и да се съмняваше, бе готов да слуша, без да му се смее и от благодарност Дейниълс се бе разприказвал повече отколкото бе необходимо.
Фитилът на газената лампа, поставена върху кухненската маса, запремига на течението, идващо от зле уплътнените прозорци. След като бе приключил работата си, изневиделица се появи силен вятър, който се блъскаше в къщата и я тресеше със силата на ураган. В отсрещния ъгъл на стаята горящите цепеници в печката хвърляха топли и весели отблясъци върху пода и кюнеца в отговор на вятъра, който нахлуваше в комина и гъргореше вътре, изсмуквайки пушека навън.
Дейниълс си спомни, че Торн бе споменал невропсихиатър и навярно преди да се опита да заинтересува
