Навярно беше нещо, свързано с Бен Адамс? Обаче срещу Бен Адам не можеше да се каже кой знае какво, освен че беше мързелив до мозъка на костите си. Мързелив като невестулка. Сигурно шерифът бе подочул нещо за контрабандната ракия на Адамс и бе дошъл да провери, надявайки се някой съсед да се разприказва. Обаче никой нямаше да го направи разбира се, защото всъщност не беше тяхна работа, а и варенето на ракия не бе създало никакви неприятности. Бен произвеждаше съвсем малко алкохол и изобщо не можеше да има неприятности. Той беше толкова мързелив във всичко, че не можеше да създаде и проблеми.
Някъде надолу по склона се чу звън на хлопки. Двете крави най-сетне се прибраха у дома. „Сигурно е много по-късно, отколкото си мисля“, каза си Дейниълс. Не че много го беше грижа колко е часът. Вече месеци наред не се интересуваше от това — откакто си разби часовника, когато падна от скалата. Изобщо не си даде труд да го поправи. Не му трябваше ръчен часовник. В кухнята имаше един разнебитен, стар будилник, ала той бе толкова капризен и безотговорен, че на него не можеше да се разчита. Дейниълс почти не му обръщаше внимание.
След малко, мислеше си Дейниълс, той трябваше да стане от стола си и да се залови за работа — да издои кравите, да нахрани прасетата и кокошките, да събере яйцата. тъй като градината не бе разработена, нямаше и много работа по нея. Тези дни щеше да обере тиквичките и да ги складира в мазето, а трите големи тикви трябваше да закара долу у Пъркинс за децата му, за да могат да си направят фенерите за празника на духовете2. Зачуди се дали той да не изреже фигурите или да остави децата сами да ги направят.
Кравите обаче бяха още далече и Дейниълс имаше малко време. Той се бе настанил удобно върху стола си и се взираше в планините.
Докато ги гледаше те започнаха да се променят.
Когато видя явлението за първи път, Дейниълс се изплаши малко, но сега бе свикнал вече.
Докато ги наблюдаваше, планините се промениха и станаха съвсем различни — съвсем друга растителност и съвсем непознати животни.
Този път видя динозаври: цяло стадо, но не бяха големи. Най-вероятно бяха от средния триаски период. Този път обаче щеше да гледа отдалече — той самият нямаше да участва. Щеше само от от разстояние да гледа какво представляваше праисторическия период и нямаше да се остави да бъде въвлечен, както толкова често се случваше.
Приятно му беше, но имаше и работа, която трябваше да свърши.
КАкво ли друго можеше да прави, освен да гледа, питаше се Дейниълс за кой ли път. Той не се интересуваше нито от динозаврите, нито от първите амфибии, нито от другите същества, които се разхождаха едно след друго из планината.
Най-много го тревожеше онова другото същество, което лежеше, заровено дълбоко под варовиковите скали на Платвил.
Би трябвало още някой да научи за него. Знанието за това трябваше да се пази живо така, че в бъдеще (навярно след още сто години), когато технологията достигнеше необходимото ниво, при което човек би могъл да се справи с проблема, той да можеше да влезе в контакт с (и може би да освободи) обитателя на камъка.
Разбира се трябваше да има данни — писмени данни. Дейниълс щеше да се погрижи за това. Той вече водеше дневник — описваше всяка седмица (понякога всеки ден). Беше разказ за онова, което бе видял, чул и научил. Имаше вече три дебели тетрадки, изписани с неговия ясен почерк, а чевъртата бе запълнена повече от половината. Всичко бе записано откровено и подробно, и толкова обективно, колкото бе във възможностите му.
Но кой ли би повярвал на написаното от него? И още по-важно, кой би си дал труда да го прочете? По всяка вероятност тетрадките щяха да събират прах върху някоя лавица докато свят светуваше и ничия ръка нямаше да се докосне до тях. А дори и след време, някъде в бъдещето, някой да свалеше тези томове, да издухаше насъбралия се прах и да ги прочетеше, щеше ли този някой да повярва?
Отговорът бе ясен. Дейниълс трябваше да убеди някого. Думи, написани от някого, който отдавна бе изгнил в земята (при това бе особена репутация), можеха лесно да бъдат пренебрегнати, като плод на трескаво съзнание. Но ако успееше да накара някой добре известен учен да го изслуша и да сложи подписа си под написаното, събитията, които се случваха в планините и които се съдържаха в тях, щяха да бъдат положени върху здрава основа, достойна да бъде изследвана в даден бъдещ момент.
Някой биолог може би? Или невропсихиатър? Или палеонтолог?
Навярно нямаше значение в каква област работеше ученият. Просто бе достатъчно да слуша, без да се смее. Беше извънредно важно да го изслуша, без да се смее.
Седнал на верандата, загледан в планините, осеяни с пасящи динозаври, звездният слушател си спомни онзи ден, в който бе отишъл да се срещне с палеонтолога.
— Бен, — рече шерифът, — ти си влязъл май в наказателното поле. Тоя човек Дейниълс никога не би крал пилета. Той си има свои.
— Въпросът е — рече Адамс, — как се е сдобил с тях.
— Няма смисъл — поде отново шерифът. — Той е джентълмен. Личи от начина, по който говори. Образован човек е.
— Ако е джентълмен, какво прави тук? — попита Адамс. — Това място не е за джентълмени. Появи се преди две-три години и се нанесе тук. Оттогава никаква работа не е захващал. Само скитосва нагоре-надолу из планините.
— Той е геолог — рече шерифът. — Или поне се интересува от геологията. Нещо като хоби му е. Каза ми, че търси вкаменелости.
Адамс застана нащрек, подобно на куче, надушило заек.
— Така значи — рече той. — Бас държа, че не търси вкаменелости.
— Така ли? — извиси глас шерифът.
— Търси руда — рече Адамс. — Прави разкопки, ето с какво се занимава. Тези планини гъмжат от полезни изкопаеми. Трябва само да знаеш къде да ги търсиш.
— Ти доста време вече търсиш — забеляза шерифът.
— Аз не съм геолог. Един геолог би имал голямо предимство. Той познава скалите и тъй нататък.
— Не ми изглеждаше на такъв, който търси руда. Просто се интересува от геология и това е всичко. Намерил е някакви вкаменелости от миди.
— Може да търси пещери със съкровища — рече Адамс. — Навярно има карта или нещо подобно.
— Дяволски добре знаеш, че тук няма пещери със съкровища — каза шерифът.
— Трябва да има — настоя Адамс. — Преди много време тук са идвали французите и испанците. И много са си падали по съкровищата, тези французи и испанци. Все златни мини са търсели и вечно са криели съкровища в пещерите. Там, в онази пещера над реката откриха скелет в испански доспехи и скелет на мечка с меч, застанал точно там, където би трябвало да е стомахът й.
— Това е само слух — рече шерифът с презрение. — Някакъв смахнат глупак започна всичко, но не беше вярно. Дойдоха хора от университета и се опитаха да изследват тази работа, обаче се оказа, че няма и дума истина.
— Но Дейниълс ходи по пещерите — рече Адамс. — Виждал съм го. С часове стои в онази пещера долу при Кет Ден Пойнт. И винаги се изкачва по едно дърво, за да може да се вмъкне вътре.
— Ти го следиш?!
— Ами да, разбира се, че го следя. Намислил е нещо и искам да зная какво е то.
— Гледай да не те спипа — рече шерифът.
Адамс реши да пусне думите му покрай ушите си.
— Е, както и да е — рече той, — ако няма пещери, то поне има много олово и цинк. Човекът, който го
