после изведнъж се обърна и търти да бяга, изкатервайки се стремително по кората на близкия ствол.
— Не зная — рече Стърлинг. — Може да е прекалено голямо за нас това наше общество. Може да е неуправляемо. Аз чета много. Винаги съм обичал да чета… и винаги мисля върху онова, което съм прочел. Струва ми се, че нашите мозъци сякаш са надскочили сами себе си. Онези, които са имали първобитните хора, навярно са били съвсем наред и те ни служиха доста добре, докато ние не започнахме да строим твърде много и твърде сложни конструкции. Навярно строим неща, които са извън капацитета на нашите мозъци. Може би мозъците ни вече не са в състояние да управляват онова, което имаме. Пуснали сме в ход стихийни икономически механизми, които не разбираме, а също и политически сили, които не разбираме. А щом не ги разбираме, ние не можем да ги управляваме. Вероятно по тази причина ти и аз сме без работа.
— Не зная — отвърна Ренд. — Никога не съм мислил за това.
— Човек мисли много — продължи Стърлинг. — И много чертае… така, както ходи… Какво друго да прави? Мечтае за глупости. Ама са глупости само на повърхността. Иначе не можеш със сигурност да кажеш, че е невъзможно да станат действителност. Случвало ли ти се е някога?
— От време на време — отвърна Ренд.
— Има едно нещо, за което много мислих. Голяма глупост е! Навярно съм мислил толкова за това, защото много ходя. Понякога хората ме взимат в колите си, но през повечето време се придвижвам пеша. Започнах да се питам дали, ако човек може да измине достатъчно голямо разстояние, би успял да остави всичко зад себе си. Колкото по-далече стига, толкова повече се отдалечава от нещата.
— А ти за къде си тръгнал? — попита го Ренд.
— За никъде. Просто поддържам движението. Това е! След около месец ще тръгна на юг… за да се предпазя от зимата. Тук в тези северни щати изобщо не се живее, когато дойде зимата.
— Останаха две яйца — каза Ренд. — Какво ще кажеш?
— Олеле, човече, не мога! Аз вече…
— Е, голяма работа! Изял си три яйца. Мога да донеса още.
— Ами… ако смяташ, че няма да се затрудниш… Виж какво ще ти кажа — дай да си ги разделим! Едно на тебе и едно на мене!
Празноглавата старица приключи с рязането на хризантемите и влезе в къщата си. От горния край на улицата се разнесе почукването на бастуна… Беше другият старец — съседът на Ренд, който излизаше за вечерната си разходка. Залязващото слънце обливаше земята с лъчистата си благодат. Листата бяха златисти, червени, кафяви и жълти… бяха такива от деня, в който Ренд дойде тук. Тревата някак жълтееше. Не че бе изсъхнала… просто се подготвяше да загине.
Старецът се придвижваше внимателно по пътеката. Бастунът му бе нащрек, за да го предпази от падане. С него старикът си помагаше, макар че изобщо нямаше нужда от помощ. Той просто беше бавен. И това бе всичко. Старецът се спря при пътечката, която водеше нагоре, към верандата на Ренд.
— Добър ден — рече той.
— Добър ден — отвърна Ренд. — Хубав ден за разходка.
Старецът прие забележката любезно и с известна стеснителност, като че ли той по някакъв начин бе отговорен за хубавия ден.
— Изглежда, че и утре денят ще бъде хубав — рече той и продължи надолу по улицата.
Това беше ритуал. Едни и същи думи всеки ден. Положението, също както селцето и времето, никога не се променяше. Ренд би могъл да си седи тук на верандата още хиляда години и старецът всеки път щеше да минава покрай него, изричайки все същите думи — шаблон, филм, който непрекъснато се повтаряше. Тук беше станало нещо с времето. Годината бе направила засечка на есента.
Ренд недоумяваше. Не се и опитваше да го разбере. Нямаше как да се опита. Стърлинг бе казал, че човешката интелигентност навярно е надскочила немощния, праисторическия мозък. А тук шансовете да разбере бяха много по-нищожни, отколкото там в другия свят.
Внезапно той се улови, че мисли за онзи друг свят по същия иносказателен начин, по който мислеше и за този. Сега единият изглеждаше също толкова нереален, колкото и другият. Щеше ли той отново да открие действителността, питаше се Ренд. И искаше ли?
Той знаеше, че има начин да открие действителността. „Влез в къщата, вземи снимките, които са в чекмеджето на нощното шкафче и ги разгледай! Опресни си паметта, погледни отново истината в очите!“ Защото онези снимки, колкото и мрачни да бяха, представляваха една много по-сурова реалност отколкото света, в който той живееше сега или който някога бе познавал. Защото не бяха нещо, което човешките очи виждаха, или човешкият мозък осмисляше — самите те по някакъв начин бяха факти. Фотоапаратът бе видял, каквото бе видял и нямаше начин то да е лъжа. Апаратът не фантазираше, не разсъждаваше, нямаше неточна памет. Всичко това не можеше да се каже за човешкия мозък.
Ренд отиде във фотоателието, където бе оставил филма за проявяване. Чиновникът извади някакъв плик от една кутия зад щанда.
— Това прави три долара и деветдесет и пет цента — рече той.
Ренд извади петдоларова банкнота от портфейла си и я положи върху плота.
— Бих искал да ви попитам нещо, ако не възразявате — рече служителят. — Къде направихте тези снимки?
— Това са фотографски трикове — отвърна Ренд.
Чиновникът поклати глава.
— Ако наистина са такива, тогава те са най-хубавите, които някога съм виждал.
Служителят маркира сумата в касата, звънчето издрънча и малкото отделение за банкнотите изскочи напред. Той го остави така, върна се на щанда и взе плика.
— Коя искате? — попита го Ренд.
Човекът изтърси снимките от плика, порови малко и каза:
— Ето тази.
Ренд го гледаше втренчено.
— Че какво толкова има в нея? — попита той.
— Хората… Познавам някои. Този отпред, например. Това е Боб Джентри. Той е най-добрият ми приятел.
— Сигурно грешите — рече хладно Ренд, взе снимките от ръцете на служителя и ги пъхна обратно в плика.
Чиновникът му върна рестото. Когато Ренд излезе от магазина, той все още клатеше глава, смутен и може би малко уплашен.
Ренд караше с разумна скорост, но и без да губи много време. Той прекоси града, мина по моста и когато излезе на междуградското шосе отвъд реката, увеличи скоростта. Очите му непрестанно следяха огледалото за задно виждане. Навярно чиновникът се бе смутил дотолкова, че бе позвънил в полицията. Нови хора щяха да видят снимките и също да се смутят. Макар че, според него, бе прекалено да се мисли за полицията. Взимайки снимките, Ренд не бе извършил никакво нарушение, не бе действал незаконно. Той имаше пълно право да си вземе собствените снимки.
Като мина реката, на около тридесет километра надолу по пътя, Ренд сви по един тесен и прашен, коларски път, който в края се разширяваше в нещо като отбивка и свършваше до някакъв мост над марка рекичка. На това място Ренд спря колата. Очевидно отбивката бе доста използвана — навярно от рибари, които паркираха тук колите си, докато опитваха късмета си в реката. Сега обаче нямаше жив човек.
Ренд се притесни, когато забеляза как треперят ръцете му, докато изваждаше плика със снимките от джоба си. Извади снимките от плика и…
Ето го това… което той вече не си спомняше.
Изненада се, че бе направил толкова много снимки. Не си спомняше дори за половината от тях. Ала те
