бяха пред него и докато ги гледаше, паметта му, подпомогната от тях, се върна, макар че снимките бяха по- ясни, отколкото спомените му. Светът, който Ренд помнеше, бе някак мъглив и неясен, доколкото ставаше въпрос за зрителните му представи. На снимките обаче всичко бе запечатано жестоко, безмилостно и ясно. Овъглените останки стърчаха назъбени и самотни и нямаше съмнение, че отпечатаното на снимката представляваше всъщност действителността за един град след бомбардировка. Снимките на скалата показваха голите каменни сипеи, които вече зеленината не можеше да скрие. Само тук-там се виждаха скелети на дървета, оцелели като по чудо от огнената стихия, тъй като не бяха изгорели до корен. Имаше само една снимка на хората, които тичаха надолу по стръмнината към него. Това бе разбираемо, защото, след като ги бе видял, Ренд се бе втурнал към колата си. Като разгледа по-внимателно снимката, той установи, че хората бяха много по-близо до него, отколкото той си бе помислил в началото. Очевидно бяха стояли там през цялото време, само че малко встрани, и той не ги беше забелязал, изумен от онова, което се бе случило с града. Ако не бяха се развикали, те можеха да се метнат отгоре му и да го хванат, още преди да ги беше видял. Взря се още по-внимателно в снимката и забеляза, че някои от тях са много наблизо — лицата им се различаваха съвсем ясно. Ренд се запита кой ли ще е приятелят на човека от фотоателието.
Той подреди снимките в спретната купчинка и ги пъхна обратно в плика, който пък сложи в джоба си. Излезе от колата и се спусна надолу до рекичката. Ренд забеляза, че реката е не повече от три метра на широчина, но точно под моста се разширяваше и образуваше вир. По брега нямаше никаква растителност и тук-там имаше утъпкани от рибарите места. Ренд се настани на едно от тези места и заоглежда недълбокия вир. Течението минаваше близо до брега и навярно го подкопаваше. Може би точно в тези подводни дупки се спотайваха рибите, които отсъстващите в момента въдичари търсеха, провесили дълги тръстикови пръчки с червеи накрая, очаквайки ги „да клъвнат“.
Мястото бе приятно и прохладно, скрито под сянката на голям клонест дъб, който растеше на брега, точно под моста. В някаква далечна ливада се чуваше пърпоренето на косачка. Тук-там по водната повърхност се появяваха тъмни петна, когато някоя риба изплуваше нагоре, за да налапа някое носещо се по водата насекомо. Хубаво място за кратък отдих, мислеше си Ренд. Добро място да поспре тук и да поседи. Той се опита да притъпи съзнанието си, да изтрие спомените за снимките, да се престори, че уж нищо не се бе случило и че нямаше нищо, за което той да иска да мисли.
Обаче имаше… Имаше нещо, за което Ренд трябваше да помисли. Нямаше предвид снимките, а нещо, което Стърлинг му бе споменал само преди един ден: „Питам се“, беше казал той, „дали ако човек може да измине достатъчно голямо разстояние, би успял да остави всичко зад себе си“.
Колко ли отчаян трябваше да бъде човек, чудеше се Ренд, за да си зададе такъв въпрос. Може би дори не точно отчаян… а само разтревожен, самотен и уморен и не виждащ края на тунела. Или това, или уплашен от онова, което го очакваше. Беше все едно да знаеш, че след няколко години може би (при това не много, защото на снимката с хората човекът от фотоателието бе видял свой познат) атомна бомба ще удари малко градче в Айова и ще го заличи от лицето на земята. Не че имаше причини за унищожаването на това градче… то не беше нито Лос Анжелос, нито Ню Йорк, нито Вашингтон. Не беше нито оживено пристанище, нито транспортен или съобщителен център, нямаше големи и важни промишлени предприятия, не беше и седалище на правителството. Беше поразено просто, защото беше точно там… поради невнимание, неизправност или грешка в изчисленията. Но разбира се дори това нямаше значение, защото в мига, в който градчето щеше да бъде поразено, навярно цялата нация или целият свят щяха да изчезнат заедно с него. „Няколко години“, помисли си Ренд, „и всичко ще свърши по този начин“. Какъв жалък край за целия свят след всичките мъки, надежди и мечти.
Човек наистина би искал да обърне гръб на такова нещо, надявайки се след време да забрави, че то изобщо е съществувало. „Но за да се отдалечи от такава възможност“, каза си малко нехайно Ренд, „човек трябва да има изходна точка“. Не можеше току-тъй да се отдалечи от всичко като просто тръгнеше от някъде.
Беше малко несериозна мисъл, породена от искрата на разговора между него и Джон Стърлинг. Ренд, седнал безгрижно на брега на реката, се спря за дълго върху мисълта си, нежелаейки да я пропъди от съзнанието си, защото тя го привличаше по особен начин, както често биваше с несериозните мисли. И както си седеше, все още погълнат от нея, в съзнанието му се появи и друга мисъл, друго време, и друго място, за да правят компания на първата. Внезапно Ренд разбра без всякакво колебание, без дори да мисли за това, без да търси отговор, че той знаеше своята изходна точка.
Вцепени се, целият нащрек, чувствайки се като глупак, попаднал в капана на собствената си развинтена фантазия. Защото точно това беше всичко до тук, казваше му здравият разум: горчивата изненада на неудачника, който кръстосва пътищата във вечно търсене на работа, шокът от онова, което бяха запечатали снимките, странната хипнотичност на този сенчест вир, който бе сякаш откъснат от солидния, материален свят… Всичко това бе плод на фантазията му.
Ренд с мъка се изправи и тръгна обратно към колата, но приближавайки се към нея, той виждаше в мислите си този свой, специален изходен пункт. Веднъж като малко момче… на колко ли беше тогава — може би на девет или десет години… той откри малка долчинка (не точно дол, но не и долина), която се спущаше покрай фермата на вуйчо му, и продължаваше надолу към реката. Никога преди това не бе стъпвал в тази долчинка и по-късно никога не я посети отново. Във фермата на вуйчо му винаги имаше много работа, твърде много неща трябваше да се свършат и не му оставаше време да отиде където и да било. Опита се да си спомни обстоятелствата, при които се бе озовал в долчинката, но не можа. Спомняше си само един вълшебен миг, като че ли гледаше едно-единствено квадратче от филмова лента, запечатало се в паметта му… Но защо? Заради по-особения изглед на този пейзаж? Защото само за миг бе видял нещо с други очи, както никога преди или след това? Защото в тази част от секундата Ренд бе почувствал простата истина зад фасадата на обикновения свят? Каквото и да беше, той знаеше, че то бе миг на вълшебство.
Ренд се върна при колата, седна зад волана и се загледа в моста, в течащата вода, в полето отвъд… Той обаче не виждаше тях, а картата, която беше в ума му. Когато се изкачеше на аутобана, Ренд щеше да свие на ляво, вместо на дясно, отправяйки се обратно към реката и към брега. Но преди да стигнеше до тях, той щеше да завие на север, поемайки по друг път, а долчинката и вълшебният миг щяха да бъдат само на някакви си сто и шестдесет километра! Той седеше зад кормилото и виждаше картата на местността, но решимостта му все повече нарастваше. „Без повече глупости“, каза си Ренд. Нямаше никакви вълшебни мигове и никога не бе имало! Щом стигнеше аутобана, щеше да завие надясно и да се надява, че онова работно място щеше да е все още свободно, когато се озовеше в Чикаго.
Обаче когато се качи на аутобана, той зави не на дясно, а на ляво.
Беше го намерил толкова лесно, мислеше си Ренд, докато седеше на верандата. Не обърка пътя, дори не спираше, за да пита някого. Отиде право там, сякаш още тогава е знаел, че ще се върне и бе съхранил пътя в паметта си. Бе спрял колата в началото на долчинката и тъй като нямаше път, бе тръгнал да се разходи из нея пеша. Сега Ренд си казваше, че би могъл лесно да се заблуди ида не намери долчинката, признавайки пред себе си за първи път, че би могъл и да не е толкова сигурен, колкото си мислеше, че е. Можеше да преброди цялата речна долина и да не открие вълшебната земя, или пък би могъл да мине покрай нея, без да я забележи — да я види с други очи и да не я познае.
Но все пак тя беше там. Ренд бе спрял колата, бе я погледнал и познал. Той отново бе на девет или десет години и всичко беше наред — вълшебството бе все още тук. Ренд бе открил пътечката, за която и не подозираше преди и бе тръгнал по нея, а магията все още го обгръщаше.
А когато се изкачи на хълма… селцето беше там. Той тръгна надолу по улицата сред златистата светлина и покой и първият човек, когото видя, беше старицата, която чакаше при портата на дървената си ограда, сякаш знаеше, че той идва.
Когато излезе от дома й, той прекоси улицата и се упъти към къщата, за която старицата бе казала, че е негова. Като влезе през главния вход, Ренд чу, че някой чака на задната врата.
— Аз съм Млекарят — рече мъжът.
Той беше някак странно призрачен. Никой не можеше всъщност да го види. Щом погледнеше встрани и после отново насочеше поглед към Млекаря, човек добиваше впечатлението, че го вижда за първи път в живота си.
— Млекарят ли?! — учуди се Ренд. — Да, предполагам, че ще ми трябва мляко.
— Имам също яйца, хляб, масло, бекон и други неща, които ще са ти нужни — рече Млекарят. — Ето ти
