нещо в самото село.
Нямаше как да е сигурен, мислеше си Ренд. Ала той бе тук и можеше поне за малко да повърви нататък. Старецът навярно бе там някъде — изтощен, сигурно ужасно изплашен, или може би паднал в канавката и нуждаещ се от помощ.
Ренд продължи упорито да напредва. Отначало пътят ясно се открояваше, но после, когато започна да се вие покрай скалите, огрени от лунните лъчи, той се превърна в едва забележима пътечка. Един подплашен заек заподскача из тревата. Някъде в далечината зловещо забуха кукумявка. Появи се мразовит западен ветрец, а с него и чувството за самота и за безбрежна пустош, населена само със зайци, кукумявки и леден вятър.
Пътеката дотолкова изтъня, че накрая съвсем се изгуби. Горичките и храсталаците и другата ниска растителност отстъпиха място на равнината с разлюляната трева, обезцветена до бяло от лунната светлина — безлична прерийна земя. Зареял поглед някъде над нея, Ренд знаеше, че тази тревиста пустиня се простираше без край. В нея се усещаше дъхът и вкусът на вечността. Той потрепери при тази гледка, а после се запита защо изобщо човек се разтреперваше при вида на нещо толкова обикновено. Но въпреки че се чудеше, той знаеше — тревата устояваше на погледа му и също го гледаше. Тя го познаваше и търпеливо го чакаше, защото след време той щеше да дойде при нея. Щеше да се залута из нея и да се загуби, погълнат от нейната необятност и анонимност.
Без да се смущава, Ренд се обърна и хукна назад, разтреперан до мозъка на костите си и с вледеняващ ужас в сърцето и ума си. Когато най-после наближи селото, той спря и се обърна отново към прерийната пустош. Беше оставил тревата зад себе си, но усещаше, без всякаква логика, че тя го дърпа назад, приближава се към него, все още невидима, но готова да се покаже всеки момент, призрачно бяла и разлюляна от вятъра.
Ренд отново се затича, но сега вече не толкова бързо и енергично — беше по-скоро нещо като тичане за здраве надолу по улицата. Стигна площада, прекоси го и когато стигна къщата си, видя, че в къщата от другата страна на улицата бе тъмно. Той не се поколеба, а продължи надолу по улицата, по която за първи път бе дошъл в селото. Защото сега Ренд знаеше, че трябва да напусне това омагьосано място с неговото странно, притихнало и старинно селце, неговата вечна есен и вечна септемврийска луна, с безличното море от трева и с децата, които се загубваха някъде, когато някой тръгнеше да ги търси, и старецът, който бе потънал някъде в забрава, оставяйки шапката и бастуна си… Той трябваше някак да намери пътя обратно към онзи друг свят, където имаше малко работа и хората кръстосваха пътищата, за да я намерят, където в затънтените краища на света избухваха гнусни локални войни и където фотоапаратът бе уловил и запечатал върху филма бедата, която все още предстоеше.
Ренд остави селото зад себе си и разбра, че трябва да повърви още съвсем малко, докато стигне до онази пътека, извиваща надясно и спускаща се надолу по неравния склон към долчинката и вълшебната изходна точка, която той бе намерил отново след толкова много години. Вървеше много бавно и внимаваше да не се отклони от пътеката, защото доколкото си спомняше, тя бе тясна и едва личеше. Отне му много повече време, отколкото си бе мислил, за да открие онова място, където пътечката извиваше надясно към неравния склон, но Ренд все по-ясно и по-ясно осъзнаваше, че пътеката не извиваше надясно и нямаше неравен склон.
Пред себе си той отново видя тревата, а към нея нямаше път. Ренд разбра, че е в безизходно положение и че никога нямаше да може да напусне селото, освен ако не го напуснеше така, както бе сторил старецът — да потъне в небитието. Той не се приближи към тревата, защото знаеше, че там се крие само ужас, а за сега не му трябваше повече. „Ти си страхливец“, рече си Ренд.
Тръгна обратно по пътеката за селото като през цялото време бе нащрек и се оглеждаше, за да не пропусне отклонението, ако то изобщо бе там. Обаче го нямаше. „Някога беше тук“, казваше си Ренд, озадачен. Беше се изкачил по пътеката, бягайки от онзи, другия свят, който той бе напуснал.
Лунните лъчи, струящи през шумолящите клони на дърветата, изпъстряха селската улица със светли и тъмни петна. В къщата от другата страна все още бе тъмно и от нея лъхаше на празнота и самотност. Ренд си спомни, че не бе ял нищо друго освен сандвича, който си бе приготвил преди да мръкне. Сигурно имаше нещо в кутията на Млекаря. Той не бе поглеждал в нея тази сутрин… или може би беше? Не си спомняше.
Ренд заобиколи къщата, запътвайки се към задната веранда, където беше кутията. Млекарят стоеше там и бе по-призрачен от всякога, още по-неясен на лунната светлина.
Ренд изведнъж застана неподвижен и го изгледа слисан. Изобщо не очакваше да види Млекаря. Огрян от луната, той изглеждаше съвсем не на място, защото Млекарят бе съществото, което се появяваше само рано сутрин и по никое друго време.
— Дойдох — рече Млекарят, — за да определя дали имаш нужда от помощ.
Ренд мълчеше. Главата му бучеше кухо, всичко бе сякаш забулено в мъгла, а и нямаше какво да каже.
— Оръжие — предложи Млекарят. — Навярно искаш оръжие.
— Оръжие ли?! Защо ми е?
— Тази вечер ти доста се разтревожи. Може да се почувстваш по-спокоен и сигурен с оръжие в ръка… пистолет в кобура на кожен колан, опасал хълбоците ти.
Ренд се поколеба. Не долови ли той подигравателни нотки в гласа на Млекаря?
— Или кръст?
— Кръст ли?!
— Разпятие… символ…
— Не — отвърна Ренд. — Не ми трябва кръст.
— Може би някоя философска книга.
— Не! — кресна му Ренд. — Аз оставих всичко това. Ние се опитвахме да използваме всички тези неща, разчитахме на тях, ала те се оказаха безполезни и сега…
Той замълча, защото не това искаше да каже, ако изобщо бе възнамерявал да каже нещо. Беше нещо, за което дори не бе мислил преди… като че ли някой, скрит вътре в него, говореше с неговия глас.
— Или може би някаква валута?
— Ти ми се подиграваш — рече с горчивина Ренд, — а нямаш право…
— Просто споменавам някои неща — каза Млекарят, — на които човешката раса разчита…
— Обясни ми едно нещо — рече Ренд, — толкова просто, колкото можеш: има ли начин да се върна?
— Да се върнеш там, откъдето дойде ли?
— Да — отвърна Ренд. — Точно това имам предвид.
— Няма къде да се върнеш — отговори му Млекарят. — Всеки, който дойде тук, вече няма къде да се върне.
— Но старецът си отиде. Той носеше черна, филцова шапка и бастун. Беше ги изпуснал и аз ги намерих.
— Старецът не се е върнал, а е продължил напред, но не ме питай къде, защото не зная.
— Но ти си част от всичко това!
— Аз съм смирен слуга. Имам работа, която трябва да върша и се старая да я върша добре. Грижа се за нашите гости по възможно най-добрия начин. Но идва време, когато всеки един от тях ни напуска. Подозирам, че това място тук е междинна спирка, по пътя за някъде другаде.
— Място, където човек се подготвя — обади се Ренд.
— Какво искаш да кажеш? — попита Млекарят.
— Не зная точно — отвърна Ренд. — Не мислех да го казвам.
„За втори път днес“, мина през ума му. „За втори път казвам нещо, което не съм мислил“.
— Има една успокояваща мисъл, свързана с това село — рече Млекарят. — Една много хубава черта, която трябва да помниш — тук никога нищо не се случва.
Той слезе от верандата и застана на пътеката.
— Каза ми за стареца — продължаваше Млекарят, — но не е само той. Старата дама също ни напусна. И двамата доста бяха просрочили времето си.
— Искаш да кажеш, че съм съвсем сам тук?
