Клифърд Саймък
Светът, който не може да бъде
I
Следите тръгваха от единия ред и се връщаха по другия и в тези редове растенията вуа бяха изгризани на инч или два над земята. Нашественикът е бил методичен, не се е лутал наслуки, а е опасал до стръкче първите десет реда в западната част на полето. След като се е наял до насита, той е свърнал в храсталака. Това не е било много отдавна, защото пръстта още се ронеше там долу в големите следи на звяра, отпечатали се дълбоко в добре обработената почва.
Някъде в дънера изпърха птица-трион, а долу, в обраслата с тръни клисура хор от бъбривци издрънча ужасната си утринна песен. Денят щеше да бъде зноен. Мириса на сух прах се вдигаше вече над земята, а ослепителната светлина на току-що изгряващото слънце танцуваше по великолепните листа на дървото хула — и те изникваха едно по едно, а храста изглеждаше като обсипан с милион блестящи огледала.
Гевин Дънкан измъкна червена носна кърпа от джоба си и изтри лицето си.
— Не, господине, — застъпи се Зикара, — вие не бива да правите това, господине. Вие не трябва да убивате Сита!
— Ще го направя, и още как, по дяволите! — каза Дънкан, но не на местния диалект, а на английски.
Той се взря отвъд храсталака — равнинно пространство от изсушена трева, осеяно с шубраци хула и трънени гъсталаци, а тук-там и някоя група дървета. Коварни клисури кръстосваха равнината, където вирчетата с вода бяха рядкост.
Ще бъде убийствено, помисли си той, но пък няма да продължи дълго. След като се бе нахранило добре, животното вероятно щеше да полегне за малко и след час-два щяха да го догонят. Но ако не успеят да го настигнат веднага, ловът щеше да се проточи.
— Опасно е да се преследва Сита — отбеляза Зикара. — Никой не го прави.
— Аз ще го направя! — каза Дънкан, този път на местния диалект. — Аз ще убия това, което унищожава посевите ми. Няколко нощи като тази и няма да остане нищо.
Напъхвайки кърпата обратно в джоба си, той си нахлупи шапката по-дълбоко, за да защити очите си от парещото слънце.
— Това може би ще бъде дълго преследване, господине. Сега е сезонът на скуна. Може да ви изненада и тогава…
— Слушай ме внимателно, — гласът на Дънкан прозвуча остро, — преди да дойда тук, вие понякога сте пирували, понякога сте гладували до смърт и то много по-често, ако сте се разболявали, вие сте умирали. Харесва ви, че има кой да ви лекува. Сега, щом се разболеете, идвате при мен, аз ви лекувам и живеете. Харесва ви и това, че не скитате, а стоите на едно място.
— Да, господине, ние наистина харесваме всичко това, — каза Зикара — но ние не бива да преследваме Сита…
— Ако не уловим Сита, ние ще загубим всичко това — Дънкан посочи наоколо. — Ако не отглеждам тези посеви, с мен е свършено. Ще трябва да си отида от тук. Тогава какво ще стане с вас?
— Ние ще си отглеждаме царевица сами.
— Не ме разсмивай, — каза Дънкан — знаеш много добре, че ако не ви ръчкам непрекъснато, няма да свършите работа и за грош. Ако аз замина, вие ще се върнете отново в храстите. А сега да вървим и да се справим с тази Сита.
— Но тя е съвсем малка, господине! Тя е толкова млада! Едва ли си струва да се безпокоите толкова много. Ще бъде жалко, ако я убиете.
Навярно малко по-дребна от кон, помисли си Дънкан, гледайки внимателно туземеца.
Уплашен е, каза си той. Устата му е пресъхнала от страх.
— А може и да е била гладна, господине, много гладна. Разбира се и Сита има право да яде. Наистина, господине, дори и Сита има право да яде!
— Но не и моите посеви. Ти знаеш, защо отглеждаме вуата, нали? Знаеш, че това е силно лекарство. Плодовете му лекуват болестите на главата. Това лекарство е много нужно на моите хора. И нещо повече, ей там, — той посочи с ръка към небето — там плащат скъпо и прескъпо за него.
— Но, господине…
— Да се разберем, — каза Дънкан тихо — или ще ми изпратиш водач, който да намира следите през храстите, или си обирайте парцалите. Аз винаги мога да си наема друго племе за работа на фермата.
— Но, господине — изписка Зикара отчаяно.
— Имаш правото на избор — каза Дънкан студено.
Той се обърна и с тежки стъпки се отправи през полето към къщата. Тя не бе бог знае каква, Може би съвсем малко по-различна от колибите на туземците. Но някой ден, помисли си той, ако успее да продаде реколта или две и той щеше да си построи къща, която с право да може да се нарече такава, с бар и плувен басейн и градина пълна с цветя и най-сетне след години на странствуване той щеше да има свой собствен дом с обширен имот и всеки, не само някакви въшливи туземци, щеше да се обръща към него с „господине“.
Гевин Дънкан, плантатор, каза си той и му хареса как прозвуча. Плантатор от планетата Леърд. Но всичко това нямаше да го бъде, ако Сита идва тук нощ след нощ и изяжда растенията вуа.
Той се взря през рамо и видя как Зикара препуска към селището на туземците.
Улучих слабото им място, със задоволство констатира той.
Той прекоси полето, пресече двора и се насочи към къщата. Една от ризите на Шотуел висеше на въжето, напълно неподвижна в безветрената утрин.
Ама че проклета работа. Все тия глупави туземци, които непрекъснато ти се мотаят в краката и задават глупави въпроси. Ако трябва да е справедливо обаче, то това е работа на Шотуел. Именно за това го бяха изпратили Социолозите.
Дънкан доближи хижата, блъсна вратата и влезе. Шотуел, гол до кръста се миеше наведен над легена.
Закуската се готвеше на печката от един възстар туземец, който им служеше като готвач.
Дънкан прекоси стаята и свали тежката пушка от куката. Той дръпна затвора и го провери.
Шотуел се приближи за пешкира.
— Случило ли се е нещо? — попита той.
— Сита е влизала в полето.
— Сита?!
— Едно животно — каза Дънкан. — Изяла е десет реда от вуата.
— Каква е тя? Голяма? Малка? Какви са отличителните и белези?
Туземецът започна да сервира закуската. Дънкан се приближи до масата, постави пушката в единия и ъгъл и седна. Наля възсолена течност от един голям чайник в чашите.
Господи, помисли си той, какво не бих дал за чаша кафе.
Шотуел придърпа стола си към масата.
— Ти не ми отговори — каза той. — Как изглежда тази Сита?
— Не бих могъл да знам — отговори Дънкан.
— Как така? Както личи, ти се каниш да я преследваш, а как ще я уловиш ако не знаеш…
— Ще я проследя. Съществото, което открием в другия край на дирята сигурно ще бъде Сита. Щом я хванем, ще разберем как изглежда.
— Ние!
— Туземците ще ми дадат водач. Във всеки случай някой от тях е по-добре, отколкото куче.
— Слушай, Гевин, аз ти създавам много грежи, а ти си толкова добър с мен. Ако мога да ти помогна с нещо, бих дошъл с теб.
— Двама се движат по-бързо от трима. Освен това, ако не хванем тази Сита бързо, тя би могла да се притаи и да се подготви за продължителна съпротива.
— Добре тогава. Кажи ми поне нещо за тази Сита.
Дънкан наля овесена каша в паницата си и подаде чайника на Шотуел.
— Тя е нещо съвсем специално. Туземците се страхуват от нея до смърт. Много и какви ли не легенди се
