Дънкан измъкна ножа от колана си и го погледна. Прекалено малък е, помисли си той, за да може да отсече четириинчов клон, но това бе всичко, което притежаваше.
Когато човек е в безнадеждно положение, когато целият му живот зависи от това, нямаше място за колебание. Той се опита да достигне мястото, където клонът стърчеше от дървото. Като изви тялото си притиснатият крак изрази протест чрез внезапна остра болка. Той стисна зъби и се оттласна още малко нагоре. Болката преряза крака му отново, а той бе все още на инчове от клона.
Направи още един безуспешен опит и се отказа. Лежеше запъхтян на земята и мислеше.
Оставаше му само едно. Трябваше да се опита да направи бразда в ствола на дървото точно над крака си. Това бе почти невъзможно, защото да се реже обвития с листа и твърди жили ствол бе предварително обречено на неуспех.
Друг изход бе да отреже крака си, но това бе още по-невъзможно. Щеше да загуби съзнание преди да е свършил работата докрай.
Той знаеше, че всичко е безполезно. Не можеше да направи нито едното, нито другото. Не можеше да направи абсолютно нищо.
Той щеше да си стои тук и да умре. Там, във фермата след ден-два Шотуел щеше да организира търсене. Но Шотуел нямаше да може никога да го намери, а кресливците по залез, ако не и по-рано щяха да се върнат.
Той се изсмя рязко и гърлено — смееше се на себе си.
Сита го бе победила. Тя се бе възползувала от човешката слабост, за да спечели и след това пак се бе възползувала от същата тази човешка слабост, за да си отмъсти с ярост и злоба.
Какво можеше да очаква в края на краищата? Не може да се иска от Сита да има етика като човешката. Понякога и човешките постъпки могат да изглеждат в очите на някой иноземец алогични и неблагодарни.
Той отново потърси клонче и поднови чистенето на отвора на цевта на пушката.
Някакво изтрещяване го сепна. Когато се обърна, видя Сита. Зад нея гордо пристъпваше един донаван.
Дънкан запокити клончето и вдигна оръжието.
— Не! — извика Сита остро.
С тежки стъпки донаванът се насочваше право към него и Дънкан усещаше как кожата на гърба му настръхва. Гледката бе ужасяваща. Нищо не бе в състояние да устои пред това животно. Кресливците се обръщаха и побягваха, щом го чуеха на десетки и повече мили разстояние.
Донаванът е бил наречен така на първия човек, за когото се знаеше, че е бил убит от него. А той е бил само един от многото. Списъкът на жертвите на звяра бе дълъг и не е чудно, мислеше си Дънкан. За пръв път го виждаше толкова отблизо и се вледени от страх.
Донаванът представляваше странна смесица от слон, тигър и мечка гризли. Козината му бе напълно като на гризли. Той бе най-жестокият изтребител, пръквал се някога във вселената.
Дънкан отпусна пушката. Нямаше никакъв смисъл да стреля. Само с два скока животното щеше да го връхлети.
Ако не се бе дръпнал навреме, донаванът щеше да го стъпче. Навел огромната си глава, звярът удари падналото дърво така, че то изхвърча на ярд или два. Донаванът продължи да се носи напред. Огромният му мускулест задник се метна в храстите и изчезна от погледа.
— Сега сме квит, — каза Сита. — Трябваше да търся помощ.
Опита се да свие крака си, но не усети стъпалото. Използувайки пушката като бастун, той се изправи. Реши да стъпи, но изкрещя от болка в пострадалия крак.
Той се подпря на пушката и се обърна с лице към Сита.
— Благодаря ти, приятелко, — каза той. — Не мислех, че ще го направиш.
— Няма да ме преследваш вече, нали?
Дънкан поклати глава.
— Само съм за лов в това състояние. Ще трябва да се прибирам.
— Вуата ли бе причината да започнеш да ме преследваш?
— Вуата е моето средство за преживяване, — каза Дънкан. — Не мога да те оставя да я ядеш.
Сита стоеше тихо и Дънкан я наблюдаваше известно време, след което се обърна. Използувайки пушката като патерица, той си тръгна накуцвайки.
Сита побърза да го настигне.
— Какво ще кажеш да сключим договор, господине? Аз няма да закачам вуата, а ти няма да ме преследваш. Това е честно, нали?
— Това ме устройва напълно, — каза Дънкан. — Значи се разбрахме.
Той протегна ръка и Сита я пое с лапата си. Здрависването им беше някак непохватно, но много тържествено.
— Сега, — каза му Сита, — аз ще те изпратя до фермата, — в противен случай кресливците ще те нападнат преди да си напуснал пределите на гората.
VI
Те поспряха на един баир. Долу под тях лежеше фермата, с лехите вуа, прави и зелени на фона на червената почва.
— От тук можеш да се оправиш и сам, — каза Сита. — Аз много отслабнах. Необходими са ужасни усилия, за да поддържам интелекта си. Иска ми се вече да се върна към спокойствието на незнанието.
— Беше ми приятно да се запознаем, — каза Дънкан учтиво. — И много ти благодаря, че остана с мен.
Той се спусна надолу по баира, опирайки се на своята пушка-патерица. Изведнъж се сети нещо, намръщи се обезпокоено и се обърна.
— Слушай, — каза той, — ти ще станеш отново животно. Тогава ще забравиш всичко. И някой ден ти ще видиш тази хубава, крехка вуа и…
— Много просто, — каза Сита. — Ако ме откриеш във вуата, само започни да ме преследваш. Щом ти си по следите ми, аз бързо ще стана умна, ще си припомня всички и…
— Добре — съгласи се Дънкан. — Надявам се, че ще се постараеш.
Сита го гледаше как се отдалечава, куцайки надолу по хълма.
Възхитителен е, помисли си тя. Следващият път, когато си имам потомство, мисля да си отгледам дузина като него.
Тя се обърна и потъна в гъсталака.
Усети как интелигентността и се изплъзва отново, почувствува как се връща стария, не обременяващ с нищо комфорт на неведението, но все още в нея пламтеше радостното предчувствие за голямата изненада, която беше приготвила за новия си приятел.
Как ли ще се учуди, когато му се изтърся пред вратата, помисли си тя!
Дали ще остане доволен?
Информация за текста
© 1972 Клифърд Саймък
Clifford Simak
The World that Couldn’t Be, 1972
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/995]
Последна редакция: 2006-08-06 15:18:23
