при превместването ствола да се забие още по-дълбоко и да смаже крака му. В момента двата клона, захванали като вилица глезена му не позволяваха на дървото да се стовари с цялата си тежест върху него.
Най-доброто, което можеше да направи, реши той, е да издълбае земята под крака си и да се опита да го измъкне.
Той се извърна и започна да копае земята с пръстите на едната си ръка. Но под тънкия хумусен слой той се натъкна на твърда каменна порода и пръстите му безпомощно се плъзнаха по нея.
С голяма тревога той започна да изследва земята, изравяйки хумуса. Нямаше нищо друго освен скали — някакъв отдавна заровен камък, чийто връх лежеше непосредствено под почвения слой. Кракът му бе хванат като в капан между тежкото дърво и масивния камък и сигурно заклещен от клоните, спускащи се от двете страни на камъка и забити дълбоко в земята.
Той се облегна назад върху лакътя си. Очевидно не ще може да направи нищо с дълбоко заровения камък. Това, което би могъл да се опита да направи, за да реши своя проблем, бе да се опита да отстрани дървото.
За да успее да отмести дървото щеше да има нужда от лост, и той имаше хубав, як лост — своята пушка. Срамно е, помисли си той с кисела гримаса, да използува оръжието си с такава цел, но нямаше избор.
Той работи около час, но без успех. Дори използувайки пушката като лост, той не успя да отмести дървото.
Облегна се назад победен, дишайки тежко, облян в пот.
Той зажумя от силната слънчева светлина.
Е, добре, Сита, помисли си той, в края на краищата ти спечели. Но трябваше скуна да се намеси. С всичките си трикове ти не успя да направиш нищо, докато…
Тогава той изведнъж се сети.
Изправи се бързо.
— Сита! — извика той.
Сита бе паднала в дупката, която се бе отворила в земята. Дупката бе на разстояние около една ръка от него и малки камъчета от ръба и все още се ронеха долу.
Дънкан силно протегна тялото си, простряно върху земята и погледна в дупката. Там, на дъното, бе Сита.
Това бе първият път, в който той бе имал възможност да я разгледа както трябва. Невероятно същество, тя бе като скроена от парчета с най-различна форма. На пръв поглед изглеждаше като нещо напълно нефункционално, по-скоро камара парцали захвърлена на земята, отколкото животно.
Направи му впечатление необичайната форма на дупката. Доста хитроумно конструирана яма, горната част на която бе четири фута в диаметър, който се увеличаваше около два пъти надолу и след това пак се стесняваше. По форма наподобяваше бутилка, със скосени в горната си част стени, така че всеки, който падне вътре, да не може да се измъкне. Всеки, попаднал в тази яма, оставаше неин пленник завинаги.
Именно това бе лежало под необичайно гладката повърхност, разделяща отпечатъците от стъпките на Сита. Животното бе работило усилено през цялата нощ, за да я изкопае, след това бе пренасяло изкопаната пръст надалеч от ямата. Накрая бе изградило тънкия маскировъчен слой отгоре. Свършвайки си работата, то се бе върнало обратно, за да остави следите, отчетливи и ясни, предназначени да го заблудят и се бе скрило, за да наблюдава резултатите от упорития си и таен труд, за да види как движещият се по следите и човек ще попадне в ямата.
— Хей, приятелко, — викна Дънкан. — Как си?
Сита не му отговори.
— Скъпа приятелко, — продължи той, — винаги ли си живяла в подобен лукс?
Но Сита пак не отговори.
Нещо подозрително се извършваше с нея. Тя като че ли се разпадаше на части.
Дънкан наблюдаваше очарован и ужасен как Сита се разпада на хиляди движещи се клъбца, които се разтичаха и се закатериха нагоре по хлъзгавите стени на ямата, но се сгремолясваха надолу придружени от пясъчен дъжд.
Някъде по средата на припкащите кълбенца имаше нещо крехко, приличащо досущ на скелет, нещо което пулсираше с пулса на живота, светейки с равномерна виолетова светлина.
Писукащите дребосъчета препускаха по ямата с леко тупуркане на припкащите си крачета и едва когато очите на Дънкан привикнаха към сумрачната тъмнина на ямата, той можа да различи формите на някои от тях. Там имаше малки кресливци, донаванчета, птичета-триони, дяволчета-убийци и други подобни.
Дънкан закри очи с ръка, след което пак ги откри. Малките личица бяха все още там. Те гледаха нагоре към него, като че го молеха за нещо, със светещи бели зъбки и въртящи се белтъци на очите.
Повдигаше му се, в стомаха си усети кисело-горчивия вкус на напиращо отвращение, но той бързо го подтисна, спомняйки си първия ден във фермата, преди да предприемат преследването.
„Аз мога да преследвам всичко освен кресливци, донавани, дългорози и птици-кокилари“ — бе казал Сипар тържествено, — „те са моите табута“.
И Сипар бе тяхно табу, той не се страхуваше от донаваните. Само че Сипар бе обхванат от нещо като страх от кресливците тогава през нощта, тъй като, както каза туземецът, те биха могли и да забравят.
Да забравят какво?
Да забравят майката — Сита? Да забравят пъстрото котило, в което бяха прекарали своето детство?
Това бе може би единственото обяснение за припкащите в ямата животинки и извън всяко съмнение, това изцяло обясняваше загадката, с която Шотуел напразно си блъскаше главата от толкова години.
Странно, каза си той. Добре де, може и да е странно, но какво значение има, щом върши работа. Така че жителите на планетата бяха безполови, защото полът не им бе необходим — и какво лошо имаше в това. А освен това, каза си Дънкан, това им спестяваше много вълнения. Няма семейни кавги, никакви любовни триъгълници, нито борба за самката. Вярно е, че това ги лишава от много вълнуващи преживявания, но в замяна им дава съвършено спокойствие.
И тъй като няма пол, Сита е един вид планетарната майка — даже нещо много повече от майка. Сита най-вероятно бе баща-майка, инкубатор, дойка, учител и много други неща събрани на едно място.
В повечето случаи това е за предпочитане, помисли си той. Естественият отбор отпада, екологията може дабъде контролирана в значмителна степен и даже мутациите могат да бъдат предмет не на проста случайност, а направлявани целенасочено.
Благодарение на това се получава едно планетарно единство, непознато на нито един от другите светове. Всеки на тази планета е в родствени връзки с останалите. Това бе планета, на която човекът или който и да е друг чужденец трябва да се научи да действува по-предпазливо. Защото не е изключено, при непредвидени обстоятелства да влезе в стълкновение с една действуваща с обединени усилия планета, всички форми на живот на която се сплотяват срещу нашественика.
Щъпукащите нагоре-надолу по ямата дребосъчета накрая се предадоха; върнаха се обратно, всяко на своето място, скупчвайки се около пулсиращия скелет и Сита отново придоби първоначалния си облик. Също като че ли, помисли си Дънкан, кръвта, нервите и мускулите след кратка почивка се бяха върнали отново към първоначалната форма на звяра.
— Какво ще правим сега, господине?
— Ти би трябвало да знаеш по-добре, — каза и Дънкан, — ти си тази, която изрови ямата.
— Първо се разпаднах, — каза Сита, — една част от мен изкопа ямата, а другата част, която остана горе, ме измъкна, когато работата бе свършена.
— Удобно, — изръмжа Дънкан.
Наистина голямо удобство. Това се бе случило и когато той бе стрелял по Сита, тя се бе лазделяла на съставните си части и изчезвала. И в онази нощ край вира тя го бе шпионирала пак под формата на всичките свои отделни части, безопасно скрита в храстите.
— Ти си в безизходно положение, същото е и с мен, каза Сита. — И двамата не можем да се измъкнем и ще умрем тук. Това е естествен завършек на нашата връзка. Не мислиш ли и ти така?
— Аз ще те измъкна, — каза Дънкан уморено. — Не воювам с деца.
