Както се бе замислил усети как едно от парченцата месо в ръцете му внезапно започна да оживява и да придобива форма под свитите му пръсти.
Затаил дъх, Дънкан се неведе, не вярвайки на очите си. Той не искаше, дори безумно се надяваше това да се окаже заблуда. Но нямаше никаква грешка. Оживяващата форма бе пред очите му и това не можеше да се отрече. По някакъв начин то приемаше своята естествена форма на бебе-кресливец, не точна бебе, а един съвсем малък кресливец.
Дънкан се изпоти. Той приседна и изтри о земята кървавите си пръсти. Опита се да си представи каква форма би приело всяко от останалите край огъня парчета, но не успя. Бяха прекалено разкъсани.
Той ги взе и ги хвърли в огъня, взе пушката си, обиколи огъня и седна с гръб към дървото, поставяйки пушката на коленете си.
Топуркането на малките крачета, сети се той изумен, подобно на стремителен бяг на хиляди заети мишки. Беше го чул два пъти, в онази първа нощ в храсталаците край вира и отново тази нощ.
Какво е в действителност Сита? В никакъв случай не онзи примитивен хищник, за какъвто я бе смятал.
Животно-мравуняк? Или пък животно-стопанин? Нещо, което може да приема най-различни форми?
Шотуел, който е майстор на подобен вид дедукция, би бил в състояние да направи по-точен извод, може би. Но Шотуел не беше тук. Той беше във фермата и най-вероятно вече много се безпокоеше от пропадането на Дънкан.
Първият лъч на зората започна да се процежда през листата и това не бе ослепителната, чисто бяла светлина на откритото плато, осеяно с трънени храсти, а омекотената, опушено-зелена светлина, хармонираща с буйната растителност.
Нощните шумове отмираха постепенно, отстъпвайки място на дневните: жуженето на невидими насекоми, крясъците на скрити птици, а някъде надалеч се чуваше звук, подобен на търкаляща се бъчва.
Леката прохлада на нощта се разсейваше бързо и горещината ставаше все по-нетърпима. Задушна, безжалостна горещина, която вече трептеше във въздуха.
Движейки се в кръг, Дънкан се натъкна на следите на Сита на не повече от стотина ярда от бивака.
Звярът се движеше бързо. Следите бяха дълбоки и на голямо разстояние едни от други. Дънкан ги следваше на безопасно разстояние. Изкушаваше го мисълта да се затича, да я настигне, толкова ясни и пресни бяха следите, като че го примамваха да ги следва.
Има нещо нередно, каза си Дънкан. Прекалено свежи, прекалено ясни, почти като че ли животното бе положило специални усилия човекът да не ги изгуби.
Той спря, притаи се зад едно дърво и започна да изучава лежащите пред него следи. Ръцете му, които държаха пушката бяха прекалено напрегнати, а тялото му бе изопнато като струна. Той си наложи да диша по-бавно и по-дълбоко. Трябваше да се успокои. Трябваше да се отпусне.
Следите пред него представляваха четири животински отпечатъка, следвани от дълъг колкото един скок интервал, след това още четири следи, а в промеждутъка горският терен бе чист и равен.
Прекалено равен може би. Особено третия откъм него. Някак изкуствено гладък, като че ли някой бе изгладил специално земята с ръка, за да я направи по-малко подозрителна.
Дънкан пое дълбоко дъх.
Капан!?
Дали не беше само игра на болното му въображение?
Но ако това беше капан, той щеше да попадне в него, ако бе продължил напред, както беше започнал.
Около него зрееше странно безпокойство и той изостри сетивата си, очаквайки френетично да открие ключа към загадката.
Той се изправи и се отдалечи от дървото с готово оръжие. Какво великолепно място за поставяне на капан, помисли си той. Всеки би съсредоточил вниманието си върху следите, а не върху пространството помежду им, защото обикновено това пространство е неутрална земя, напълно безопасна да стъпиш върху нея.
О, каква умница си ти, Сита! Колко си мъдра!
Сега той вече знаеше какво предизвиква безпокойството му. Това бе чувството, че някой го наблюдава.
Някъде там, отпред Сита се бе притаила, наблюдавайки и изчаквайки, с ликуваща усмивка.
Той се приближи бавно до третия отпечатък от стъпки и се убеди в правилността на предположението си. Малкото пространство пред очите му бе прекалено гладко, много по-гладко, отколкото трябваше да бъде.
— Сита! — извика той.
Гласът му прозвуча изненадващо високо и за самия него.
След малко той разбра защо гласът му прозвуча толкова силно.
Това бе единственият звук наоколо!
Гората изведнъж бе потънала в тишина. Насекомите и птиците бяха замлъкнали, даже и онова същество там далеч с глас като търкаляща се бъчва също бе притихнало. Дори листата бяха спрели да шумолят и висяха някак безжизнено на своите клони.
Наоколо витаеше усещането за гибел и смърт, а зелената светлина изведнъж бе придобила бронзов отенък. Цареше безмълвие.
Дънкан панически се огледа. Нямаше къде да се скрие.
Скунът налетя преди да е направил и крачка и стихиите стремително се развихриха. Въздухът бе задръстен с летящи листа и камъни. Дърветата пукаха, чупеха се, мятаха се във въздуха. Вихърът повали Дънкан на колене. Той се помъчи да се изправи, припомняйки си с неподозираня яснота врящата фурия на стихиите, лудия водовъртеж на бронзовата мъгла и мятащите се като във въртоп дървета, които бе наблюдавал вчера.
Той успя да се изправи наполовина, но се препъна, дращейки по земята, опитвайки се да се изправи отново, докато в главата му един настойчив глас му крещеше да бяга, а друг глас го съветваше да си лежи на земята и да се зарови колкото може по-добре.
Нещо го блъсна отзад и той се просна на земята, затискайки пушката под себе си. При падането силно удари главата си, всичко се завъртя пред очите му, а лицето му се покри с кал и разпокъсани листа.
Опита се да изпълзи, но не успя, защото нещо бе заклещило глезена му и го притискаше към земята. Той задраска с трескави пръсти, опитвайки се да изчисти мръсотията от лицето си, плюейки с отвращение.
Във въртящия се пред очите му свят, той забеляза нещо тъмно и възпълно да се носи право към него. Той с изненада установи, че това е Сита и съобрази, че само след секунда тя ще се стовари върху него.
Той закри лицето си със свита в лакът ръка, за да смекчи удара от носещата се като вихър Сита.
Но тя не стигна до него. На по-малко от ярд от Дънкан земята се разтвори и я погълна.
Вихърът престана също така внезапно, както бе започнал. Листата увиснаха безжизнено, а горещината отново смазваше всичко. Скунът налетя, удари и отмина.
Само няколко минути, а може би и секунди и за толкова малко земята бе изравнена, а изтръгнатите дървета, лежаха натрупани накуп.
Дънкан се повдигна на лакът и се опита да разбере какво се бе случило с крака му. Той видя, че е притиснат от едно повалено дърво.
Няколко пъти направи опит да го измъкне. Безсмислено. Кракът му бе хванат като в капан от два клона, забили се в земята и сключващи прав ъгъл помежду си.
Кракът му за сега не бе наранен, но Дънкан изобщо не го усещаше. Той се опита да раздвижи пръстите, но не усети нищо.
Избърса потта от лицето си с ръкава на ризата и се опита да се пребори с паниката, надигаща се в него. Най-лошото нещо, което може да се случи на човек в неговото положение е да се остави на паниката да го победи. Това, което трябваше да направи беше да се опита да прецени ситуацията, да намери най- правилния изход от положението и след това да се опита да го осъществи.
Дървото изглеждаше тежко, но той ще се опита да се справи с него, макар че съществуваше опасност
