може да се раздели с живота си, за да я предпази.
Сита се оказа някакъв съвсем особен вид животно, което в кризисни моменти може да се променя, придобиващо разум, позволяващ му да развие способности да се справи с всяка новопоявила се ситуация и когато разумът вече не му е необходим, да се върне отново на нивото на безсъзнателното доволство! Какво благоразумие, помисли си Дънкан, това не би било лошо за когото и да е. Всеки да може да се освободи от безпокойството, раздразнението и неудовлетвореността си с освобождаването си от разума, тогава, когато той не ти е нужен. Но ти не си загубваш разума изобщо, той е там някъде, сигурно закътан така, че никой да не е в състояние да го достигне и да ти го отнеме, като огърлица или оръжие, които можеш да използуваш, когато ти е нужно и да прибереш до момента, когато им дойде времето.
Дънкан се наведе и разбърка огъня с един прът. Пламъците лумнаха отново и искрите лумнаха отново в шушнещата тъмнина на дърветата. През нощта стана малко по-хладно, но влагата все още го мъчеше и човекът се чувствуваше неуютно и на душата му бе тревожно.
Дънкан повдигна лицето си нагоре и се взря в изпъстрената с искри тъмнина. Звездите не се виждаха поради гъстия листак над главата му. Звездите му липсваха. Той се чувствуваше значително по-добре, ако погледнеше към небето и ги видеше там.
С настъпването на деня трябваше да се върне във фермата. Но той не можеше да вече да се откаже от този лов, колкото безразсъдно и невъзможно да бе да продължи.
Той не можеше да спре! През тези три дни той бе приел предизвикателството, поставил си бе цел и бе уверен, че когато утрото настъпи, ще продължи напред. Това, което го предизвикваше, не бе нито омразата, нито отмъщението, не дори ловната страст, която подтиква мъжете да убиват онова, което е по-едро, по- силно и по-неуловимо, онова, което никой друг мъж преди тях не е успял да постигне. Това по-скоро бе някакво фатално сливане на съществуването на Сита с неговото собствено.
Той се протегна, взе пушката и я постави в скута си. Цевта и матово проблясваше на трептящата светлина на огъня и той прокара ръка по приклада, както някой друг мъж би погалил шията на жена.
— Господине, — произнесе някой.
Това бе произнесено толкова меко, че той не се изплаши, пък и за момент бе забравил, че Сипар бе умрял — с усмихнато лице и с прерязано гърло.
— Господине?
Дънкан настърхна.
Сипар бе мъртъв и наоколо нямаше жива душа — и все пак някой му говореше, а само едно същество в тази пустош бе способно на това.
— Да, — каза той.
Той не смееше да помръдне. Седеше си просто така, с пушка в скута.
— Знаете ли коя съм аз?
— Предполагам, че си Сита.
— Вие се държахте достойно, — каза Сита. — Представихте се великолепно като ловец. Защо не се откажете и се върнете там, откъдето дойдохте? Уверявам Ви, това няма да е безчестие за Вас. А аз ви обещавам да не Ви причиня зло.
Тя бе някъде там пред него, там в храсталака зад огъня, каза си Дънкан. Трябваше да я остави да продължи да говори, за да може да определи точното и местонахождение.
— Защо трябва да се отказвам? — попита той. — Ловът не е приключил, докато ловецът не улови това, което преследва.
— Аз мога да те убия, — каза Сита. — Но не искам да убивам. Това ми причинява болка.
— Много си чувствителна, — каза Дънкан.
Хвана се на въдицата! Сега той знаеше точно къде е. Можеше дори да си позволи леко да се пошегува. Палецът му леко се плъзна по метала, като дръпна предпазителя на автоматично. Той сви леко краката си под себе си така, че да може с едно единствено движение да се изправи и да стреля.
— Защо ме преследвате? — попита Сита. — Вие сте чужденец в моя свят и нямате право на това. Разбира се това не ме засяга, намирам го дори възбуждащо. Ако искате можем да го повторим. Някой ден, когато бъда готова, мога да Ви се обадя да устроим пак едно преследване.
— Защо не, — каза Дънкан, изправи се и натисна спусъка. Оръжието затанцува в безумна ярост, от дулото му лумнаха пламтящи езици, сеещи градушка от ненавист и смърт, свистяща злостно в шубрака.
— Винаги съм на твое разположение, когато пожелаеш, — крещеше Дънкан ликуващ. — Ще дойда и ще те преследвам. Ти само дай знак и аз ще бъда по дирите ти. Дори може и да те убия. А как ти се харесва това, глупава кратуно?
Той продължи да натиска спусъка леко приведен, за да не излитат куршумите прекалено високо, за да реже техният откос ниско над земята. Стреляйки, Дънкан често местеше дулото насам-натам, за да обхване по-голяма площ. Ако не успее и този път, нямаше да си го прости!
Магазинът се изпразни и ожесточеното тракане се прекрати. Леката миризма на барут, която се стелеше в светлината на огъня, бе като парфюм за ноздрите му. Той чу как хиляди малки крачета изтопуркаха в храстите, като хиляди подплашени мишлета при бедствие.
Дънкан смени празния пълнител с резервния. След това грабна една горяща главня от огъня и я размаха силно, докато не лумна с ярък пламък като факла. Стиснал в една ръка пушката, и с факела в другата, той се втурна в храстите. Стотици дребосъчета тичаха, спасявайки се от него.
Той не намери Сита. Намери само обезобразени храсти и разорана от куршумите земя, а също така пет парчета окървавено месо и кожа, които донесе със себе си при огъня.
Страхът, който до сега спазваше определена дистанция, изпълзя от тъмнината след него.
Той остави пушката така, че да може лесно да я достигне и постави петте кървави къса месо на земята близо до огъня, като се опита с треперещи пръсти да възстанови формата, която са имали преди куршумите да ги поразят. Отлично, помисли си той с жестока ирония, защото те нямаха никаква форма. Те са били части от Сита, а човек навярно трябва да убива Сита инч по инч, не с един единствен изстрел. Първия път успя да откъснеш фунт месо, следващия още фунт или два и ако изпразниш достатъчно олово в нея, можеш да я окастриш до достатъчно малки размери, за да можеш да я убиеш, пък и това не е сигурно.
Той се страхуваше. Бе позволил на страха да се промъкне в него и сега стоеше клекнал край огъня, гледаше треперещите си пръсти и трябваше здраво да стисне челюсти, за да прекрати тракането на зъбите си.
Страхът все повече и повече го обземаше с всяка измината минута. Той бе взел няколко стъпки преднина, когато Сипар преряза гърлото си. Защо, за Бога, този проклет луд бе направил това? Нямаше никакъв смисъл да го прави. Когато си мислеше за лоялността на Сипар, той бе отхвърлил като абсурдно предположението, което тогава му се стори невъзможно. По някаква неясна причина, непонятна за човека, това предположение се оказа вярно. Да, колкото и да бе абсурдно, лоялността на Сипар, бе лоялност към Сита.
Но каква бе ползата да се рови във всичко това и да търси някакъв смисъл? По човешката логика нищо от това, което се бе случило, нямаше абсолютно никакъв смисъл. Би ли могъл здравият разум да даде обяснение как е възможно едно животно, което преследваш, изведнъж да ти заговори, макар че това до известна степен съвпадаше с предположението му, че Сита придобива разум в критични ситуации.
Приспособяване в прогрес, доведено да съвършенство, което може да достигне до способност за общуване. Но дали способностите на Сита да се приспособява не са започнали да намаляват? Дали не бе достигнала границата на своите възможности? Може и да е така, помисли си той. Тя бе започнала да печели играта. Самоубийството на Сипар, въпреки случайния си характер имаше отенък на достигнало крайна степен отчаяние. Дори и разговора на Сита с него, опитът и да преговаря, също съдържаше нотка на слабост.
Опитът и със стрелата се провали, провали се и срутването, същото се получи и със смъртта на Сипар. Какво щеше да предприеме Сита следващия път? И дали изобщо щеше да предприеме нещо?
Утре ще разбере. Утре той ще продължи напред. Път за отстъпление вече нямаше. Твърде много се бе увлякъл. Ако сега се откаже, винаги ще го гложди мисълта, дали в следващите час-два не би успял да я победи. Имаше прекалено много въпроси и мистерии. Залогът отдавна надхвърли десетте реда вуа.
Утрешният ден може би щеше да внесе яснота по този въпрос, да прогони ужасния страх, който вървеше по петите му и да внесе спокойствие в душата му.
