— Тази врата е винаги отворена.
— Помислих… — каза човека. — Надявам се, че…
Думите му секнаха и той застана занемял и недоумяващ.
— Всички ние трябва да се надяваме — каза Найт — Ние всички вярваме.
— Точно там е работата — каза човека. — Аз съвсем не вярвам. Как да вярвам? Има ли нещо, в което човек може да вярва?
— Във вечния живот — отговори му Найт. — Трябва да вярваме в това. И в много други неща.
Човекът се разсмя. Това беше сподавен, жлъчен и брутален смях.
— Но вече го имаме. Имаме вече този вечен живот. Няма защо да вярваме повече и за какво да се молим.
— Нямаме още вечния живот — каза Найт. — Имаме само един продължен живот. Освен този удължен живот има друг живот, съвсем друг живот — по-добър живот.
Човекът вдигна глава и очите му засвяткаха като две разпалени въгленчета.
— И Вие вярвате в това, Пастирю? Вие сте Пастирят наш?
— Да аз съм пастирят. Да — и вярвам в това.
— Тогава какъв е смисълът в това продължение? Няма ли да е по-добре да…
Найт разклати глава.
— Не знам, — каза той — нямам и претенции да знам, но не бих си позволил да поставям под въпрос божите цели и намерения.
— Но ако той го е допуснал, защо?
— Може би с един по-дълъг живот да можем да се подготвим по-добре за времето когато дойде смъртта?
— Говорят — каза човека — за вечен живот, за безсмъртие, че смъртта ще стане излишна. Каква е ползата от Бог тогава? Няма да имаме нужда от другия живот, защото вече ще си го имаме.
— Да — каза Найт — може би ще е така. Но то ще бъде една самоизмама. Безсмъртието, за което те говорят, може да се окаже не това, от което ние имаме нужда. То може да ни опротивее, да ни омръзне.
— А Вие, Пастирю? Вие какво?
— Какво аз? Не ви разбирам?
— Кой от тези други животи избирате за себе си? Вие поддържате ли замразяването?
— Защо, аз…
— Ясно — каза другия. — Лек ден, Пастирю и хиляди благодарности за пречистването.
Десет
Фрост уморено изкачи стълбите и влезе в стаята си. Затвори вратата и си окачи шапката. Отпусна се в едно извехтяло, охлузено кресло и заоглежда обстановката. За първи път в живота му тя като че ли го зашлеви с нищетата си.
В единия ъгъл беше леглото му, а в другия малка печка и шкафче, в което държеше храна. Протритият килим, осеян с дупки, правеше усилие да покрие голотата на пода. Пред единствения прозорец имаше малка масичка, на която Фрост се хранеше и пишеше. Там стърчаха няколко стола и един скрин с чекмеджета, а недалеч от него зееше отворената врата на малко вградено гардеробче, в което бяха струпани оскъдните му дрехи. И това беше всичко.
Ето как живеем, помисли си той. Не само аз, а много, милиарди други. И то не защото искаме, не защото ни харесва, а защото това е жалкия начин на живуркане, който сами сме си наложили. Нищета и бедност — нашата вноска във втория живот; нашият дял и отплата за безсмъртието.
Унесен в тези нерадостни мисли той продължи да седи отпуснат и обиден.
Четвърт милион долара, помисли си той, а трябваше да ги откаже. Не защото разбиранията му бяха против, не и поради някакво благородство, а от страх. Страх, че всичко това беше скалъпена уловка от Маркус Епълтън.
Джо Гибънс, рече си той, беше приятел и всеотдаен и верен работник, но приятелството на Джо би могло да се купи, ако сумата е достатъчно голяма. Всеки от нас може да бъде купен, помисли си той и почувства киселия вкус на истината в устата си. Няма човек в света, който да не е за продан.
И това е заради цената, която всеки трябва да плати за този втори живот. С позволени и непозволени средства печелим, пестим, мизерстваме и трупаме за втория живот.
Всичко това е започнало преди по-малко от два века — в 1964 от някой си Етингер. Защо трябва човек да умира, питал се Етингер. Да умира сега от рак след като само след девет години за тази болест ще има лек? Да умира сега от старост, когато този болестен стадий след 100 години ще бъде излечим? Смешно е, казвал Етингер. Измамно и достойно за съжаление е! Загуба на време. Смъртта не е нужна. Има начин и тя може да бъде победена.
Хората говорили за това и по-късно умували по това, но Етингер е човекът който казал: Дайте да предприемем нещо; и то сега! Дайте да развием една технология с която тези, които умират, да могат да бъдат замразени и съхранени до деня, в който болестите, от които са починали, ще бъдат по възможностите на медицината. След това, когато стане възможно, мъртвите да се върнат към живот, да се заличат по тях следите на старостта, да се премахнат злокачествените тумори на рака, да се ремонтира отслабналото сърце и на всички да се предостави възможността за втори живот.
Идеята трудно и мъчително се възприела. Малко били хората, които повярвали в нея. Била осмивана по телевизията. Писателите я третирали предпазливо — страхували се да не ги обвинят във фантазии и измишльотини.
Идеята трудно си пробивала път, но се разраствала. Упорито се разраствала с проучванията, които малкото повярвали в нея денонощно извършвали, за да направят необходимото научно изследване; да измислят и тъкмят технологията, необходима за изграждане на инсталациите и усъвършенстват нейната крепкост и сигурност.
Минавали години и в съзнанието на хората постепенно проникнала идеята, че смъртта може да бъде победена, че смъртта не е край, че е възможен не само духовния живот, но и физическия. Че тази възможност е една реалност за тези, които я пожелаят, че тя не е вече един далечен риск, а просто едно делово предложение с доста добра възможност за успех.
Никой все още не заявявал открито, че ще се възползва от нея, защото за обществото тя все още била една фантасмагория. С годините обаче все повече и повече хора сключвали тайни договори и при смъртта си били замразявани и оставяни да чакат деня на своето съживяване.
И всеки от замразените внасял в тази изградена с мъки, тръгнала от нулата организация оскъдните си спестявания или огромното си богатство, спечелено с големи усилия за цял живот. Инвестирали за времето на своето съживяване.
Наложило се разследване в конгреса във Вашингтон, но не се стигнало до никъде. Въпросът бил повдигнат и в Камарата на Представителите, но го сполетяла същата участ. Продължавали да считат идеята за шарлатания, но не злостна и опасна. Тя не се натрапвала на хорското съзнание, не поучавала, не се пропагандирала. Била тема на частните разговори на хората и не било необходимо да й се обръща официално внимание, защото бюрокрацията може би не е знаела как да постъпи. Или може би както при разногласията за древните летящи чинии, подхода към нея бил крайно противоречив.
Кога точно била възникнала или как е била възникнала и как се е реализирала, никой не бил в състояние да каже, но дошъл денят когато станало ясно, че движението от 1964, наречено Вечен Център, станало нещо голямо, нещо, което светът не бил виждал.
Голямо в много отношения. Голямо във владеенето на съзнанието и въображението на хората, което все повече се оформяло като една непоклатима вяра не само в целта на програмата, но и във възможностите му да проведе тази програма. Голямо с участието в програмата, с милионите замразени тела в хранилищата, изчакващи своето съживяване. И може би най-важното от всичко — голямо със своите капитали и инвестиции. Защото всичките тези милиони хора, които лежали замразени, били оставили на съхранение парите си във Вечния Център. И един божи ден светът се събужда и разбира, че Вечният Център е станал най-големия акционер в света и че в много случаи огромни индустриални комплекси са станали
