— Вижте сега, работата е следната — каза продавача кротко. — Съгласен съм, че марките не са лоша инвестиция. Но какво ще кажете за установяване и гарантиране на собственост върху тях? Вярно, имате ги, внасяте ги на съхранение в някакъв трезор или нещо подобно и след години, когато ви съживят отивате, взимате ги и вероятно ги продавате с някаква печалба. Но много хора купуват марки. Пазара може да се окаже преситен. Освен това, когато ви съживят, колекционирането на марки може да не се практикува вече, защото хобитата се развиват на цикли. Може би няма да получите и това, което сте похарчили за тях. А може би няма да можете изобщо да ги продадете. Ами ако се окаже, че нещо се е случило с тях как ще си ги върнете? Да речем, че са били откраднати по някакъв начин. И дори да знаете кой ги е откраднал и да знаете, че още са у него, как ще докажете, че са ваши? Как ще си ги вземете? Няма начин за установяване на собственост върху колекция от марки. Ами какво би станало ако просто през времето те са се повредили или унищожили? Овлажнили са се да речем или нападнати от някакви унищожителни бактерии или са били сполетени от дузина други неща? Какво ще ви е останало тогава? Ще ви кажа, мили хора. Не ви е останало нищо — абсолютно нищо!
— Това е вярно — каза съпругът. — За това пък хич и не бях помислил. Но Земята ще си е тук непокътната и човек ще си има законното притежание.
— Точно така — откликна агента. — И за да се съхрани през годините ще трябва само да се открие сметка във Вечния Център и да ни се даде право да разполагаме и ръководим тази собственост. Да плащаме данъците, които няма да бъдат много големи и да покриваме други разноски, необходими по запазване на собствеността.
— Както виждате — простичко каза той — при нас всичко е обмислено и предвидено…
— Абе, — каза жената, — само да не беше такова тресавище.
— Чуйте какво ще ви кажа — каза агента — няма никакво значение дали е тресавище или не. След време хората ще се бият и за последната педя земя. Ако не след 100, то след 1000 години. А това ще решите вие. Можете да поискате да спите и 1000 години. Във Вечния Център са доволни, че могат да предложат тези изгодни условия. След като започнат съживяването ще ни бъдат необходими вероятно няколко стотици години за уреждане на сметките във всеки отделен случай.
Осем
Марките бяха от Швейцария, както гласеше депозитния знак от Манхатън и времето. На картичката с молив беше изписано — 1.30.
Джо Гибънс беше вече там и чакаше когато Фрост, забързан по пътеката, дойде при него.
— Малко позакъсня — каза Гибънс.
— Трябваше да се уверя, че не ме следят — каза Фрост.
— Кой може да те следи? До сега никога не си се опасявал от следене.
— В службата стана една работа.
— Маркус се нахвърли върху теб? Страхува се от удар под пояса?
— Смешна работа — каза Фрост.
— Разбира се, че е смешно, но от тъпанар като Маркус човек може всичко да очаква.
Фрост седна на пейката до Гибънс.
Катеричка, търсейки храна, заподскача по пътечката. Високо над главите им нежно пропя птичка. Небето блестеше с полираната си синева и в малкия парк цареше тишина — нежна, отпускаща, приятна.
— Приятно е тук — каза Фрост. — Човек трябва често да излиза на открито. Да се освобождава от всички мисли, поне за половин ден.
Гибънс каза:
— Трябва да ти кажа нещо, но не зная как най-добре да постъпя.
Имаше вид на човек обременен с някаква трудност, който бързаше да се отърве от нея.
— Мислил съм го много пъти, но не съм ти казвал. Бях уверен, че няма да приемеш. Знаех, че ще откажеш…
— Да откажа?
— Дан, — каза Гибънс мрачно. — Имам едно предложение към теб.
Фрост поклати глава.
— Не ми казвай! Запази го за себе си.
Гибънс продължи.
— Не, това трябва да ти кажа. То е нещо което ти трябва сам за себе си да решиш. Не е малка работа и аз не бих могъл да решавам заради теб. Аз спокойно се оправях с другите, казвах че не е в твоя стил и не те забърквах. Но тази не мога. Тя е за четвърт милион.
Фрост не каза нито дума. Не трепна нито мускул по него. Изглежда внезапно беше се вкаменил, но дълбоко в тази скованост прозираше крещящия звън на любопитната камбана в съзнанието му.
— Не знам — каза той най-после, но каза тези думи само като прикритие, като една възможност да притъпи натрапчивите камбанни удари в главата си. Да събере мислите си. Да обмисли какво да предприеме.
— Всичко си е по закона — каза Гибънс. — Аз мога да се справя и с него. В брой. Никакви чекове. Никакви документи. Нищо. Мога да се оправя с всичко, но срока и датата на изпращането… това е вече твоя работа?
— Значи аз трябва да се обвържа с това? — каза Фрост.
— Значи, че си обвързан — каза Гибънс. — Боже мой, човече, за техния четвърт милион те заслужават това. Освен това те никога не биха се доверили на мене за четвърт милион. А и ти би бил ненормален ако ми се довереше. Спокойно мога да офейкам с толкова пари. Не бих могъл да устоя на такова изкушение.
— А ти? Какъв отбив ти…
Гибънс се изкикоти.
— Никакъв! Запази плячката за себе си до цент. Що се отнася до мене, аз ще взема 10 000 за това, че съм те убедил в сделката.
— Тази работа няма да стане — остро възрази Фрост.
— Съжалявам, Дан. Трябваше да ти кажа. Аз спокойно мога да се върна при тях и да им кажа не. Макар че много ми се щеше да се възползвам от тези 10000.
— Джо — разсърди се Фрост — ти отдавна работиш с мен. Приятели сме не от вчера…
Замлъкна. Не беше на ясно какво точно иска да каже. Нямаше да бъде от полза, защото ако Гибънс беше под влиянието на Маркус Епълтън нищо не можеше да се направи.
— Да, знам — каза Гибънс. — Винаги сме били приятели. Надявах се, че ще ме разбереш. После, след като ти го устройваш, можем да се чупим с него. Що се отнася до мен, за човек като мен това не е проблем. При теб може би ще е по-трудничко.
Фрост кимна с глава.
— Да вложа парите и после да направя постъпки за смърт.
— Не! Не! — запротестира Гибънс. — Никакви постъпки за смърт. Биха се усъмнили, ако направиш такива. Просто уреждаш смъртта си. Съвсем естествена, нормална смърт. Дай ми 10 000 от плячката и аз ще ти уредя това. Това е приетата цена. Чиста и лесна работа. А инвестицията може и да не е във фондовете на Вечния. Можеш да скъташ нещо встрани — колекция от картини може би.
— Ще трябва да ме оставиш да помисля — каза Фрост.
Защото време наистина му беше необходимо. Време да обмисли и прецени. Време да реши какво да направи по-нататък.
— А ако не ти се умира — каза Гибънс — можеш да блъфираш, да скроиш измама. Толкова много такива си осуетил. Е, тази просто ти се е изплъзнала. Човек не може всичко да обхване. Никой не се съмнява, че ти би го направил.
— Няма защо да се будалкаме, Дан — каза Гибънс. — Това ще бъде нещо като динамит. Ще се разпродава като разрастващ се пожар. Очакват седем милиона от първото издание.
— Ти изглежда си добре запознат.
