свършен факт ме кара да върша работа, която е била вършена много преди аз да поема ръководството и е била ръководена, тъй както аз съм я ръководил, с необходимата секретност…
— Това не ми харесва, Дан — каза му Б. Дж.
— Знаех, че няма да ви хареса — каза Фрост — Вие сте, извинете за израза, Вие сте нашия първи човек, не ми се искаше да ви отегчавам…
— Ти знаеше ли? — Б. Дж. запита Лейн.
Лейн кимна в знак на съгласие.
— Да. Финансовия отдел трябваше да набавя сумите. И Маркус знаеше, защото на него работата му е да знае всичко. Но само ние тримата и никой друг. Прощавайте, сър.
— По-късно ще поговоря за това с вас тримата. Моето мнение винаги е било и продължава да бъде, че при нас нещата, делата ни трябва да бъдат прозрачни и открити. Нашия тръст е свещен и уважаван. Тази организация е поддържала този тръст в продължение на много години и винаги сме го поддържали и ръководили с чест и достойнство. Ще дойде време, когато ще трябва да дадем отчет пред всичките тези хора, които очакват деня към който сме се устремили и за който работим. И когато този ден дойде, надявам се, ще можем да отворим не само сметководните книги, но и сърцата си, за да види целия свят…
Б. Дж. се впусна в любимата си тема. По нея той можеше да говори с часове.
Напевното каканижене продължи безспирно.
Фрост погледна към Епълтън, който свит на стола си начумерено гледаше говорещите.
И така, не стана значи — помисли си Фрост. Не стана така, както ти искаше. Дойде тук уверен и нахакан. Довери ми се и получи моята подкрепа, но не заработи както трябва. Ще ми се да знам какво се крие зад тебе и защо се опита да ме замесиш.
Защото между него и Маркус никога не бе имало скарване и лоши отношения. Не би могло да се каже, че той е приятел на Маркус, защото Маркус Епълтън нямаше приятели. Но те бяха, ако не приятели, то колеги, които се уважаваха.
Нещо ставаше, помисли си той, нещо скрито, невидимо. Нещо, някъде, което той не беше доловил и забелязал. Защото ако не ставаше нещо, защо Епълтън трябваше да го съсипва? Той отново се заслуша в думите на Б. Дж.
— Ето защо, казвам аз, трябва да направим всичко и да намерим Мона Кямпбъл. Тя може би държи нещо, което ни трябва, нещо от което сме имали нужда през всичките тези години.
Спря и въпросително огледа насядалите около масата. Не проговори никой.
Б. Дж. удари с молива по масата.
— Това е всичко — каза той.
Пет
— Ами както виждате, това е положението — каза дребната старица на завеждащия погребалното бюро. — На нас двамата не ни остават много години, макар че здравословно се държим.
Старика развеселен удари с тръстиковия си бастун по пода и се изкикоти.
— Това е цялата работа, — каза той. — Със здравето сме доста добре. Спокойно можем да изкараме и двамата още 20 години.
— И не пропускаме случай да се радваме на доброто здраве — каза дребната бабка. — Целия живот на Джеймс премина в упорит труд. През целия си живот се свивахме и пестяхме. Сега вече той не може да работи и само си седим и си почиваме. Времето ни минава в приказки, гостувания и разни такива. Но финансите ни се топят всеки божи ден. Изяждаме това, което сме спестили. Взимаме, а не притуряме.
— Загубена работа — заяви дядката. — Ако се оттеглим от живота, парите, които са ни останали могат да продължат да носят лихви.
Старицата енергично закима с глава.
— Да ни носят лихви — каза тя — вместо да седим тук и да ги изяждаме.
Погребалния агент потри пухкавите си ръчички.
— Съвсем ви разбирам — каза той. — Няма защо да чувствате неудобство. Тук непрекъснато идват хора с проблем като вашия.
Шест
Фрост се изправи до прозореца на своя кабинет на последния етаж на Вечния Център и се загледа в пъстрия гоблен, какъвто се представяше пред него стария Ню Йорк. Хъдзън блестеше на утринното слънце като сребърна лентичка, а остров Манхатън беше като съшит от разноцветни, поизбелели парченца килим.
Много пъти преди това той беше заставал на този прозорец и се бе взирал навън. Много пъти беше наблюдавал тази панорама, обрамчена символично като че ли от синкавата мъглявина в далечината и водата. Едно надзъртане, един поглед в миналото на човечеството, поглед обвеян с преимуществата на бъдещето.
Тази символика днес обаче не го занимаваше. Една натрапчива тревога безмилостно чукаше в съзнанието му.
Мъчеше го съмнение, че Епълтън умишлено се опита да го забърка в тази каша. И макар че това само по себе си беше достатъчно да го уплаши, най-важното и неприятното в цялата тази работа си оставаше причината. Защо Маркус е почувствал нужда от такова нещо и сам ли е действал или под диктовката на чужди интереси, на още хора, заинтересовани и забъркани в това?
Управленска стратегия — това трябва да е отговорът. Но Фрост през всичките тези години съзнателно беше избягвал да се забърква в управленчески проблеми. Някой може би иска да го измести. Може да се каже, че много хора се опитваха да вземат работата му. Никой от тях, обаче, в това той беше съвсем сигурен, не би могъл да организира и извърши това, което Епълтън беше направил.
Оставаше значи единствено това, че някой може би се страхува от него, от това, че той знае нещо или подозира нещо, което застрашава не Вечния център, а някой от шефовете на отдели.
И най-смешното бе, че винаги е бил загрижен единствено за своята работа и я гледаше добре. С него се разискваше само по конкретните му задължения. Участието му в управлението се свеждаше единствено до въпроси от общ интерес за предприятието.
Той винаги и безупречно се бе грижил за собствената си работа, но тази сутрин му подсказаха, че е нарушил правилото, което сам си беше наложил. Беше възразил на Б. Дж. — беше му казал, че е смешно да се твърди, че Вечния център не управлява света. Това е съвсем вярно, но не биваше да го казва. Трябваше да си държи езика зад зъбите. Нямаше нужда да го казва. Единственото му извинение беше в това, че Епълтън много го ядоса. Че беше действал под диктовката на гнева, а не на хладния разум.
Казаното от Епълтън беше вярно. Имаше мрежа от законспирирани хора, но това беше система която той беше наследил и тя беше малка и с ограничени възможности и цели. Епълтън умишлено преувеличи далече над истината.
Фрост се отдели от прозореца и отиде до бюрото си. Седна и се пресегна към купчината книжа, които мис Бийл беше му оставила. Най-отгоре, както обикновено, беше сведението-доклад за животостатистиката.
Той го взе и погледна.
Напечатани бяха на пишеща машина само датата — 15 юни 2148 година и два реда:
Суспендирани — 96,674,321,458.
Продължават активен живот — 47,128,932,076.
Едва погледнал листа той го смачка в шепата си и го хвърли в кошчето, след което взе следващия лист от купчината.
Нещо леко изшумоля към вратата на външния кабинет. Фрост погледна натам. На вратата беше застанала мис Бийл.
— Прощавайте, мистър Фрост, нямаше ви и аз взех сутрешния вестник, за да го прегледам и забравих да го оставя на бюрото Ви.
— Няма нищо, — каза той. — Нещо интересно?
